Прочетен: 1908 Коментари: 3 Гласове:
Последна промяна: 27.11.2014 03:57
- Моля, господин продавач, да си имаме нужната доза уважение. – Му казвам с ненужна доза неуважение. – Давай пръстена, пич! Този най-горе, в ляво. Златният. Хайде бързо! – Не личи да бърза... Ше му се не види! Вече ще се разтреперя от страх. Ама единственият начин да изразя страх в момента, без да бъда съборена на земята и обезвредена, е да го изразя като гняв....Т.Е. ... ще се наложи да го запозная с любимата си за крещене дума:
- ВЕДНАГААААААААААААААААААААААААААААА!
-ВЕДНАГААААААААААААААААААААААААААААА! – Чувам грозно да грачи звънлив и прекрасен глас на момиче. Глас, на който бих обърнал повече внимание, ако същото момиче не ми беше опряло пистолет в главата. Иска някакъв пръстен. Ок, ръцете ми треперят. В смисъл, треперят до степен, до която да пострадат всички пръстени от рафта. Вече са на земята.
- ВЕДНАГААААААААААААААААААААААААААААА! – Хах, не се отказва, бе! Ами сега, от земята ли да й ги бера тея пръстени... като маргаритки? Казвам:
-Този ли, мадам?
- Този ли, мадам? – Казва ми той с уважение...но и с език на тялото, разбиващ на пух и прах тезата за „уважението”. „Мадам”.. - тоя да не ми се подиграва? Та как може толкова уплашен човек да ми се подиграва? Устните му треперят, ама се подхилкват. ..Ужасно неразбираемо. Та, та аз изпитвам същото. Ше му се не знае...същото! Мдам...да изпитваш това, което друг изпитва, значи да го разбереш този другия. Обаче, да изпитваш нещо, хич не значи да го разбереш това ... нещото .. Точно като неговия, мозъкът ми се напикава от страх – един път. И тамън да вземе да си забърше, и ще се напикае от смях - втори път. И как, за мой ужас, изпитвам две несъвместими чувства, а отваряйки устата си, изразявам трето? ... :
- Това, че твоите пръстени са като за някой бордей, не ти дава право да ме наричаш „мадам”!
-Това, че твоите пръстени са като за някой бордей, не ти дава право да ме наричаш „мадам”! – Гледай ти! С какъв гняв го казва! Та как може една обирджийка, която твърди, че без да й мигне окото, ще ме гръмне, сега да примигва обидена от един така незначителен бъдещ труп ?
- Заповядайте, мадам! – й казвам. Бе, аз... нормален ли съм? Така да я дразня...
-Заповядайте, мадам! – ми казва. Бе, той... нормален ли е? Така да ме дразни! ...”Мадам”... Та как може една мишена, на която й казват, че без да им мигне окото, ще я гръмнат, сега да ми намигва с насмешката, нужна да се превърне още по-бързо в труп?
.... Защо? ... Как?... Как така слага тоя пръстен на ръката ми? Защо?... Как? ... Защо не ми пуска ръката?
-Защо? ... Как?... Как така слагам тоя пръстен на ръката й? Защо... Как? ... Защо не й пускам ръката?
-Защо още държа ръката му?
-Защо още държа ръката й?
- Виж, пистолетът ми... той не е истински ... Воден е! – (Защо му го казвам?)
- Виж, пръстенът, който продавам ... той не е истински.. Играчка е!– (Защо й го казвам?)
- Спънах се за първи път от 20-те си години живот.. в нещо. Този пистолет, „поникнал” на пътя, беше .. ”нещото”. Омръзна ми да бъда себе си и реших да пробвам като обирджийка. Не знам защо влязох тук, а не в месарницата. Пръстенат ми трябва по-малко от сандвич с говеждо. Просто... никой не оценяваше това, че до сега не съм обрала магазин. А ако оберях, хората щяха да забележат, нали? Щяха да забележат... мен ...? - (Не, това не му го казвам аз...)
- Купих си шоколадово яйце за пръв път за 20-те си години живот. Не знаех как - просто погледнах в бакалията, и в следващия момент продавачката сякаш го беше снесла в ръката ми. От него ми се падна този пръстен. Омръзна ми да бъда себе си и реших да пробвам като измамник. Не знам защо точно измама. Парите ми трябваха по-малко и от станиола на шоколадовото яйце. Просто ... никой не оценяваше това, че досега не съм продавал ментета. А ако излъжех някоя префърцунена дама да си купи играчка от шоколадово яйце и да я вземе за златен пръстен... Тогава пак никоя нямаше да ме забележи, но през насмешката от случилото се и аз нямаше да забелязвам никоя от тях. –( Не, това не й го кавам аз...)
- хахх
- хахахха
-хахах
- хаххахах
- Ето... 1 лев! Ето и 56 стотинки! Цената на едно шоколадово яйце. Мога ли да задържа пръстена ти? – Това вече му го казвам аз. Пръстенът е грозен и извънредно не ми допада. Значи, ще се наложи да го задържа!
-Ще се омъжиш ли за мен? Това е единственият начин, по който се продава пръстенът ми ! - Това вече й го казах аз! Тя е красива и толкова упорита, че извънредно не ми допада.. допадайки ми. Значи, ще се наложи да я задържа! .................................................................................................................................................
ЧАСТ 2:
-„Завържи очите си !”- И след 20 години започвам разказите си тривиално. – Просто ги завържи и се залъжи някак, че не виждаш. Сега виждаш лицето ми, а като затвориш очи и докоснеш лицето ми, ще видиш и отговора на въпроса си... – Казвам му ...
... Бях я попитал как е минал животът й. Имам вече бръчки, ама като всеки пъпчив тийнейджър, се интересувам как е минал купонът, на който вече от 20 години не бях поканен.
Малко неудобно ми е... очите му гледат, все едно притежават собствен разум.. и все едно с целия този разум се чудят дали ме виждат или не, подскачайки наляво-надясно като радостни пияни мозъци.... А аз решавам да ги затворя. Отрязвам сърчице от блузата на униформата си - и без това на гадния ми шеф му е време да плати за нова. Сега той ще види през сърцето. (Нищо, че както винаги, а сега дори съвсем буквално, то.. сърцето .. му пречи да вижда).
- Челото ти - казвам й, докосвайки това чело. - То е дом на хиляди птици, вдълбани в него като гарвани. Защото през него са прелетели страшно много мисли. - Прелитам към веждите. – Ето къде птиците се разкъсват: Двете ти вежди са две разкъсани крила. Между тях има страшно напрежение... То е разкъсало тази птица. - ...
... Думите му ми звучат като червей. Само че, аз насреща на този червей не съм възмутена дама, а малко лястовиче, нетърпеливо да си го хапне. Ръцете му - майките -лястовички, докоснали вече клепачите ми, за да им подават храната ...
- Ето в какво се е удавила ранената ти птица. ...В бурите, издълбали всички тези линии по клепачите ти. – Гледам я през ръцете си. Като човек, който с боси крака върви по плаж след буря, и внимава да не ритне малките трупчета на убити животинки. Превръзката на очите ми попива нещо ...
... Не знам дали той плаче, но плачат ръцете му... Усещам как опитват да свирят тъжната си мелодия върху клепачите ми. Моята мелодия. Треперенето на тези ръце ги обзема... клепачите ми. Моята мелодия започва да се лее през тях. И тази мелодия наистина е за буря ...
... Една сълза... Наводнение не би могло да те отнесе както една нейна сълза !.. Ръцете ми се плъзгат във водовъртежа от движението на сълзата по бузата й и стигат до устните й... Причините за тази сълза – зная - всички причини се свеждат до една: Аз никога .. никога не я бях целувал...
... Той тръгва към мен с устни издадени напред все едно риба се е опитала да си инжектира сама силикон... Смея се. ..Поне звукът, излизащ от мен е на мнението, че се смея.. Смея се още... Отвързвам очите му, а той разтяга същите рибешки джуки в нещо, което да се направи, че му е смешно.. Не бих заменила този миг за нищо на света !!! Сега той връзва очите ми. Какво ли ме чака след този смях? Аз просто... съм такава. Смея се на погребения. Смея се на трагедии. Смея се, когато ми е толкова мъчно, че сълза не е достатъчна, а шок ... Шок, съотносим към една неопределена неадекватност до степен на една определена диагноза ... Животът без него бе диагноза...
- Сега, с тези вързани очи, ще вървиш напред .. сама.. Аз ще съм до теб, но няма да знам посоката ти. Върви де.... върви! – Хмм..та Тя върви така, все едно не само очите, ами всичко възможно от тялото й е вързано за всичко останало възможно от тялото й. ..Да не повярваш, че преди 20 години ми беше казала, че пистолетът, намерен на улицата, бил единственото нещо, в което се била спъвала.. през целия си живот ...
... Опитвам се да не вървя сякаш съм на въображаеми кокили. Оценявам това, че вместо цирковото „алеее ХОП”, той ме окуражава с: „Хайде върви... Продължи напред.. Хайде... Върви както аз.. аз... се опитах.. Опитах да вървя.. След всичко това онзи ден в магазина опитах точно това да направя...” Не знам как нещото, което беше заседнало в гърлото ми, успява да слезе до краката ми за да ги спъва, но все пак продължавам да вървя...
-ВЪРВИ !
...вървя.
-ВЪРВИ !
... вървя. Заповедта му е на командир на рота, но мъката и нежността, с която я казва, е на новопостъпил редник с току-що обръснати „за добре дошъл” вежди. Нежността се премества някъде в пръстите му и освобождава превръзката от очите ми... Та ние.. ние отново сме се озовали пред този същия магазин, от който тръгнах да се въртя в кгъг! Нищо чудно, че пак съм тук. Този магазин е омаьосан! Да, омагьосан магазин за пръстени, сякаш описан от Толкин. И сякаш магията му беше непозната и за Гандалф. ...Бях като вързана с ластици за този магазин, и те сякаш постоянно връщаха към него всичко, за което съм способна да мисля...Връщане, обикновенно посредством болезнено излитане от ластика и двойно по-болезнено приземяване. Точно тук. На едно и също място. Преди 20 години още се убедих в това.. – Срещнах го в този магазин. Убедих се в това втори път, когато след 20 години го срещам пак тук. И защо съм толкова очудена, че трябва и за трети път да се убедя в това, когато отново се озовавам пред същия този магазин, след като час и половина съм го придружавала в малоумно ритуално обикаляне? Направих усилие да мисля, но ...нека изкажа специални благодарности на думите му ... те направиха усилието ми ненужно:
-Отново си тук не защото си сбъркана. Знам, че първият път, когато дойде тук, това беше, защото се мислеше за сбъркана, което си е една сбъркана лъжа.. Истината, казват едни учени, е, че когато затворим очите си и вървим... точно когато ние мислим, че вървим устремени право напред, всъшност се въртим в кръг. И се връщаме на същото място, откъдето сме тръгнали. Мястото е равно на ... ти .. на теб.. на .. твоя милост... А останалото от живота ми .. тези 20 години без ти... без теб...без твоя милост ...Тези години бяха вървенето напред, което все свършваше с това, че никакъв път не съм извървял! Оттогава .. от обира насам, станах за посмешище... Защото кой нормален би започнал да продава в златарски магазин... шоколадови яйца... ? Но няма ден, в който да не съм зареждал по едно, с надежда играчката му да е птиченце, което да се излюпи и да те повика....
-Толкова глупави бяхме. Защото лъжата – прошепвам му аз - идва на акъл на този, който го е страх от истината за него самия.
-Толкова глупави бяхме. Защото да не различава доброто и злото – прошепвам й аз - идва на акъл на този, за когото да оцени себе си става по-важно и от доброто и от злото.
-Намирайки другия, двамата намерихме себе си и не се излъгахме в това. –Прошепва ми той, и в шепота му има писък. Неописуем, изпълнен с чувства писък. Писък, който тръгна към мен... И аз тръгнах към „писъка”... И към „подателя” му .. ....20 години след обира, това отново щеше да бъде обир! Този път ЩЕ ИМА ЦЕЛУВКА! И аз ще я открадна.. този път.. ще открадна! ................................................................................................................................................
ЧАСТ 3
Аз и останалите деца стоим със залепени бузи на прозореца, като че го правим в картина на художник, скаран с пропорциите... Как кого слушаме? - Всеки път в 20:00 ч . слушаме сляпата старица. Тази, дето винаги се усмихва, нищо че протезите й не винаги искат да се усмихват заедно с нея. Как какво слушаме? – Приказката от 20:00 ч. Ей.. ти да не си нов в града? Не я ли знаеш приказката от 20: 00 ч.? Значи, всяка вечер.. в 20:00 ч... тази сляпа баба идва тука в нашия магазин, тамън когато затваря. И ние си измислихме една игра. Ние се крием, докато сляпата баба не ни хване. Да не кажеш сега, че не знаеш и за играта „сляпа баба”? И докато не ни хване, докато не ни усети, че сме тука, ние я слушаме. И тя разказва всяка вечер. С години си е все така. Разказва една и съща приказка. Обзаложили сме се сега на три шоколадови яйца, че ще се раплаче пак на предпоследната част. На тази, в която обикновено една жена се смее на един мъж, който се опитва да я целуне докато е с превързани очи. А превръзката пък е от късче нейна униформа. Той.. мъжът.. протяга с устни издадени напред все едно риба се е опитала да си инжектира сама силикон... После бабата започва да танцува. Или на нас така ни се вижда. Върти се в кръг и казва всеки път, че върви в права линия. И докато се върти си говори с някого. Преди това сама си пипа лицето. А на нас все ни се карат като си пипаме лицата и чорапите в променлива последователност. Това последното ..за последователността.. не го разбирам все още. Не разбирам и защо бабата плаче, като си пипа лицето и иска да плаче... Толкова иска че чак не може. Но всеки път си измисля сълза- стои с лицето негоре към някоя капеща ледена висулка и я моли за заем - сълзите й. А получи ли някоя капка по себе си..Защо толкова пъти минава през тая сълза с пръста си, че все едно си пробива корито на бузата? Обаче се усмихва. Като плаче. И казва на този, дето си говори с него, ама е невидим. Казва му, че измислила тази история с кръгчетата. Казва му, че била измислила точно какво трябва да стане, ако някога го срещне за втори път след ...след някакъв обир, когато били двамата на 20 години. Казва му, че щяла да открадне някаква целувка. А пък ние като крадем, получаваме само целувката на някой плесник. Казва, че била сляпа и че заради това била щастлива. Малки сме, но вече знаем, че да си щастлив съвсем не значи да си сляп. Обаче тя, казва нещо такова.: " Болката-затворник,която плаче в теб всеки път ,когато ти се смееш , е по-ужасна и от болката-циник , която се смее в плачещото ти лице . Единственото по-лошо от бързата болка , която за един миг поваля тялото ти в харакири от хиляди ножове , е бавната болка , която не иска да се плаче, за да не изтече , не иска да те изтезава, а само да знаеш , че е там .Винаги. И постоянно. Като сълза, която капе на метален покрив ..Капе..Капе...Капе.. равномерно, и сякаш вечно ...Нещо в мен просто иска да изкрещи, да се разплаче, да троши, да яде шоколад, да се даде на болката да го разкъса, за да я накарам да попразнува и да си тръгне. Но тя стои в мен, позволява ми да се смея, но не и истински. Позволява ми да работя, но не и с хъс. Позволява ми да съществувам, но не и да живея. Позволява ми да съм себе си, но едно друго „себе си”.. И сякаш нищо не бе способно да махне кавичките й, които заклещваха дните ми там, където денят си отива. Опитах да я убия - едва не убих себе си. Опитах да я изживея – но тя се направи на безкрайна. Опитах да я игнорирам – но когато някакво въображение ми казваше, че съм щастлива, усетих колко е фалшив гласът му... Само гласът на болката бе истински. Опитах да продължа напрад- но тя тежеше в мен килограми и смешно забавяше крачката ми, превръщайки я в жално влачене. -Да сте виждали щастлив човек, които се влачи ?!?! - Проговорих по-малко на хората, отколкото на себе си. (Зная, че децата ме виждат.) Но хората са сега сенки. А аз - мюсюлманка. Мюсюлманка с душащо фередже, около цялото си красиво, но не и за теб, лице. Не виждам сега хората. Не искам да ги виждам. Очите ми не искат. Странно нещо са очите - те отказваха да виждат всичко, за да запазят образа ти в тях от това той бавно да се размазва и отдалечава. Те просто не виждат.. Аз съм сляпа и МОЯТА болка не се заигрва често с дребни работи като сълзите .. - Тя е по-велика от тях! ..Затова очите ми вече бяха избрали съдбата си, когато аз трябваше да я избирам: Точно така: Избрах да си нямам очи повече, за да не могат разните сиви неща, които виждам, да удушат цвета на образа ти в паметта ми... Преди бях сляпа - виждайки, не видях красивото. Сега съм сляпа, но го виждам ...Затова СИ ИЗВАДИХ очите ...” –Знам, че точно това казва. Пиша го сега върху една носна кърпичка. И върху втора. Абе върху целия ми пакет носни кърпички. Тя като е сляпа, сигурно не може да плаче. Затова сигурно й служат думите. И затова те трябва, като сълзите, да се слагат върху кърпички...
... Уфф.. бях си изтървал химикалката, а някои от другите деца ми изтърваха един зад врата. Трябва да съм тих и да не изтървавам нищо! Тих, щото обикновено сега идва следващата сцена, дето всички я чакат. Сега бабата ще пита продавача, дето е негов тоя магазин, където всеки ден тя идва. Ще го пита пак дали не продават шоколадови яйца. Имала, казва, в къщи 1000 играчки от яйца. Ама те не били 1000 птици, че да й се сбъдне едно желание.. като в някаква японска легенда. Искала, казва, да й се падне пръстенче. Само за това мечтаела. Подавам й едно яйце, а тя го хваща толкова внимателно, все едно й подавам сърцето си...
....................................................................................................................................................
ЧАСТ 4
... - Ето... 1 лев! Ето и 56 стотинки! – Каза тя и благодари на детето за шоколадовото яйце...
С лъжа започна историята й - излъга, че пистолетът й по време на обира е истински.
С лъжа продължи историята й - отказа да признае, че чувствата й към този, когото излъга за пистолета, не са лъжа.
С лъжа по средата на историята й. – Всеки един ден след това признаваше истината, че тогава е излъгала. И всеки ден разказваше онази красива приказка, за да се излъже, че втората им среща не е само приказка.
И с лъжа завърши историята й .– Стария магазин, който преди беше за пръстени.. Този златарски магазин, където, тя знаеше.. знаеше... знаеше... убедена беше, че всеки ден се намира по едно шоколадово яйце за нея. Този магазин.. той беше сега за вълнени платове. Продавачите в него приличаха до един на някой, направен от вълнените платове... И определено не приличаха на онзи продавач от златарския магазин, в който не се продаваше вече нито злато, нито шоколадови яйца. Просто децата всеки ден тичаха до съседната бакалия. Тичаха през улицата по начин, по койго разваляха деня на поне трима шофьори. Тичаха, за да й донесат шоколадово яйце. Просто не можеха да позволят на магазинерите да кажат на бедната сляпата старица, че тук вече не се продават шоколадови яйца ... Така тя не успя да излъже живота си, но излъга себе си поне за една малка част от него ... Част с размерите на шоколадово яйце.
... Е ... поне едно нещо беше истинско: пистолетът й по време на обира...
