Постинг
08.06.2015 18:28 -
И ти си хамалин!
Автор: taniadacheva
Категория: Лични дневници
Прочетен: 1420 Коментари: 1 Гласове:
Последна промяна: 15.11.2017 02:57
Прочетен: 1420 Коментари: 1 Гласове:
2
Последна промяна: 15.11.2017 02:57
-Kакво носиш? – попитаха ме на рождения ми ден. Хмм не би ли трябвало те да ми носят по нещо?
Вече ставах голяма- така ми каза мама на вратата. Имам свободата да избера от предлаганите ми робства, значи –така ми каза тя. –тогава не знаех какво значи.
-Kакво носиш? – Попитаха ме хора толкова огромни и високо –облаците бяха като мустаци под вирнатите им грамадни носове. Сега чак забелязах, като станах голяма, колко съм мъничка. Едвам им стигам да се покатеря по счупения нокът на палеца на някой. Аз бях някак мъничка...някак лека... ходех сутрин по поляната, а тревата след минута се изправяше отново, като да ми беше само кимнала. А техните стъпки пробиваха пътища. Прокопаваха нови. Цялата поляна потъваше, променяше се, щом някой от тези великани минеше по нея. Кой помнеше че тази поляна някога ми беше кимнала лекичко, колкото да отрази, че не съм съвсем не-преминала по нея. Исках и аз да оставям такива следи, макар и да свличам надолу сгради, по добре, отколкото след секунда земята отново да е в нормалното си състояние. За кимванията няма и надгробна плоча дето да ги помни. Те са едни мълчаливи одобрения на това което е добро, които по-скоро отбелязват отминаването му отколкото идването, които са одобрения на изчезването му повече отколкото на него.
-Какво носиш? – попита многогласното неодобрение. То бе ту русо, ту начетено, ту разпътно, ту по домашни чехли, ту изкуствоведско, ту изкуствено, ту подчинено, ту подчиненост със заповеден тон, ту зряло, ту бунтуващо се срещу зрелостта, ту фирмено, ту философско, ту подредено, ту бунтарско, ... само в едно беше съгласно- да итентифицира себе си с това че АЗ го нямам.
- Какво? ...нося! – възразих аз... вече имах на гърба си мъничко копие на гиганта който най много ме бе обидил. –прекрасна логика, си казвам, - да искам да избягам от него и затова да си нося статуетката му като раница.
-Какво носиш?
-Твоят ум нося. – ето виждаш ли, съвсем се справям с носенето, имам си го почти същия на гърба , и ми е съвсем по мярка. Не се препъвам, ами вървя спокойно.
-Да, хубаво че го носиш, добре изглежда наистина, но е твърде мъничък. С толкова малко ум да не мислиш, че ще натежиш, че ще бележиш земята преди да те е погълнала, да не мислиш че ще избягаш от захапката й в облаците с толкова малко ум? Докъде може да те извиси тази малка статуетка като я облечеш. Та тя не побира дори собственото ти малко телце. Собственото ти малко животче.
- Какво носиш?- попита глупостта, наричаща се за пред хората свобода.
-Твоята свобода нося.
- Хубаво, но едвам е с твоя размер. Как ще те направи по-голям ако ти е по мярка. Трябва да носиш дрехи които са ти по-големи от размера. Иначе как ще израстнеш. Започни да надуваш статуетката. Иначе и плюнка от небе няма да видиш.
- Какво носиш?
-Твоята душевна красота нося, извисен идеал за мръсното, и стандарт за нестандартността.
-Добре ме носиш, ама още трябва да порастнеш. Статуетката на гърба ти е само 15 пъти повече от собствения ти размер.
-Но едвам нося тази, как ще нося по-голяма?
-Когато стане по голяма по-лесно ще я носиш..трупай. развивай., свързвай се с гениалността. , пък тя ще те издигне в облаците.
- Какво носиш?
-Теб, идеал за идеална жена нося.
-Добре ме носиш. Виждам, наедряла съм 250 пъти над теглото ти, както трябва да бъде като остарееш достатъчно да си добра сапруга и майка. Но трябва да порастне още статуята ти. как иначе ще стигнеш своя любим , тежък 250000 пъти над теглото си?- Какво носиш?
Спъвам се й падам
-Нищо! – изкрещявам в нищото.
Статуята, вече толкова пъти над теглото ми отново ме събаря. Мислех че всичко това ще ме издигне, че най после ще полетя и ще бележа земята, и едновременно ще избягам от нея, но се вдълбавам все повече в земята под тежестта на проклетата статуя. А тя, колкото по-категорично става лицето й, толкова по-безлична става. Не знам накъде вървя. Целите ми сили отиват в това което нося. Не усещам да ставам по силна или по-добра с това. Просто ставам все по-мъничка въпреки че не се смалявам, когато статуята става по-голяма аз сякаш съм все по-мъничка. Толкова е трудно да я мъкна всеки делник, за да мога, ако тя ми позволи, да я облека на празници. Да се порадвам. Да видя облаците за секунди. Да видя че чуждите статуи са също много големи-някои по-малки, но някои по-големи от моите. И да се ядоса статуята ми, дори не с моя гняв- но гняв който ще ме кара през делника да трупам още пластмаста по нея, за да стане още по-висока. И колкото по-висока става, аз да съм по-мъничка вътре в нея. Да се губя в нея., и присвоила стандартите й, все повече да се отдалечавам от тях, макар и вече мои. И за какво ми е това небе и тези облаци, след като не мога да изляза от статуята и да ги почувствам, макар да съм сред тях, чувствам тежестта на статуята, ако не ме допуска вътре в нея, и празнотата й ако ме допусне, необятността и големната й или като нейната тежест или като собствената ми лекота, която не понасям. Угодия няма, защото когато тя е малка, ми е тясно, когато е голяма, чувствам че лъжа, че съм пълна с въздух, че гиганта който виждат хората ей сега ще падне и зад него ще се покажа аз, също толкова мъничка, колкото съм се родила.
Докато гледах през прозореца-окото на статуята- света до който исках да се докосна... Докато гледах проклетите облаци оттам откъдето се ражда залеза..през ограниченията на зацапаните от земната кал очи на статуята ми, пред тях мина едно мъничко, точно колкото съм и аз, момиче. Как така мина? През облаците? Как успява да е тук и да е толкова мъничка? И да лети, да е наистина навън, а не като летене да стои вътре в статуя. Как успява?
-Какво носиш? - Се провикнах , подавайки леко глава през лявото ухо на статуята.
- Същото което и ти.
-Как така? - Се пързулнах по ушната мида и все питах, гледайки като варена мида.- Как така носиш същото като мен, без да ти тежи така както на мен?
- Така. Защото ти се обличаш в нещо, а аз съм него. Защото ти искаш да го притежаваш, а аз, да го опозная. Не за да се отдалеча от себе си го имам, а като резултат че съм близо до себе си. Не за да го използвам, а за да му се доверя. Не като натиск как да живея, а като живот.
- Как така?!- питам за освобождаването от статуята, ама вися като обичка, вкопчена за ухото й.
-Това, което ти градиш като статуя, за да изглеждаш голяма и да имаш тежест, аз опитвам вкуса му и го слагам в сърцето си, то го надува, прави го леко. Така че съм мъничка, но с голямо сърце, което долетя до ей тук.
-И носиш същото което и аз ...
-...не-ТО мен носи!
.jpg)
.jpg)
Вече ставах голяма- така ми каза мама на вратата. Имам свободата да избера от предлаганите ми робства, значи –така ми каза тя. –тогава не знаех какво значи.
-Kакво носиш? – Попитаха ме хора толкова огромни и високо –облаците бяха като мустаци под вирнатите им грамадни носове. Сега чак забелязах, като станах голяма, колко съм мъничка. Едвам им стигам да се покатеря по счупения нокът на палеца на някой. Аз бях някак мъничка...някак лека... ходех сутрин по поляната, а тревата след минута се изправяше отново, като да ми беше само кимнала. А техните стъпки пробиваха пътища. Прокопаваха нови. Цялата поляна потъваше, променяше се, щом някой от тези великани минеше по нея. Кой помнеше че тази поляна някога ми беше кимнала лекичко, колкото да отрази, че не съм съвсем не-преминала по нея. Исках и аз да оставям такива следи, макар и да свличам надолу сгради, по добре, отколкото след секунда земята отново да е в нормалното си състояние. За кимванията няма и надгробна плоча дето да ги помни. Те са едни мълчаливи одобрения на това което е добро, които по-скоро отбелязват отминаването му отколкото идването, които са одобрения на изчезването му повече отколкото на него.
-Какво носиш? – попита многогласното неодобрение. То бе ту русо, ту начетено, ту разпътно, ту по домашни чехли, ту изкуствоведско, ту изкуствено, ту подчинено, ту подчиненост със заповеден тон, ту зряло, ту бунтуващо се срещу зрелостта, ту фирмено, ту философско, ту подредено, ту бунтарско, ... само в едно беше съгласно- да итентифицира себе си с това че АЗ го нямам.
- Какво? ...нося! – възразих аз... вече имах на гърба си мъничко копие на гиганта който най много ме бе обидил. –прекрасна логика, си казвам, - да искам да избягам от него и затова да си нося статуетката му като раница.
-Какво носиш?
-Твоят ум нося. – ето виждаш ли, съвсем се справям с носенето, имам си го почти същия на гърба , и ми е съвсем по мярка. Не се препъвам, ами вървя спокойно.
-Да, хубаво че го носиш, добре изглежда наистина, но е твърде мъничък. С толкова малко ум да не мислиш, че ще натежиш, че ще бележиш земята преди да те е погълнала, да не мислиш че ще избягаш от захапката й в облаците с толкова малко ум? Докъде може да те извиси тази малка статуетка като я облечеш. Та тя не побира дори собственото ти малко телце. Собственото ти малко животче.
- Какво носиш?- попита глупостта, наричаща се за пред хората свобода.
-Твоята свобода нося.
- Хубаво, но едвам е с твоя размер. Как ще те направи по-голям ако ти е по мярка. Трябва да носиш дрехи които са ти по-големи от размера. Иначе как ще израстнеш. Започни да надуваш статуетката. Иначе и плюнка от небе няма да видиш.
- Какво носиш?
-Твоята душевна красота нося, извисен идеал за мръсното, и стандарт за нестандартността.
-Добре ме носиш, ама още трябва да порастнеш. Статуетката на гърба ти е само 15 пъти повече от собствения ти размер.
-Но едвам нося тази, как ще нося по-голяма?
-Когато стане по голяма по-лесно ще я носиш..трупай. развивай., свързвай се с гениалността. , пък тя ще те издигне в облаците.
- Какво носиш?
-Теб, идеал за идеална жена нося.
-Добре ме носиш. Виждам, наедряла съм 250 пъти над теглото ти, както трябва да бъде като остарееш достатъчно да си добра сапруга и майка. Но трябва да порастне още статуята ти. как иначе ще стигнеш своя любим , тежък 250000 пъти над теглото си?- Какво носиш?
Спъвам се й падам
-Нищо! – изкрещявам в нищото.
Статуята, вече толкова пъти над теглото ми отново ме събаря. Мислех че всичко това ще ме издигне, че най после ще полетя и ще бележа земята, и едновременно ще избягам от нея, но се вдълбавам все повече в земята под тежестта на проклетата статуя. А тя, колкото по-категорично става лицето й, толкова по-безлична става. Не знам накъде вървя. Целите ми сили отиват в това което нося. Не усещам да ставам по силна или по-добра с това. Просто ставам все по-мъничка въпреки че не се смалявам, когато статуята става по-голяма аз сякаш съм все по-мъничка. Толкова е трудно да я мъкна всеки делник, за да мога, ако тя ми позволи, да я облека на празници. Да се порадвам. Да видя облаците за секунди. Да видя че чуждите статуи са също много големи-някои по-малки, но някои по-големи от моите. И да се ядоса статуята ми, дори не с моя гняв- но гняв който ще ме кара през делника да трупам още пластмаста по нея, за да стане още по-висока. И колкото по-висока става, аз да съм по-мъничка вътре в нея. Да се губя в нея., и присвоила стандартите й, все повече да се отдалечавам от тях, макар и вече мои. И за какво ми е това небе и тези облаци, след като не мога да изляза от статуята и да ги почувствам, макар да съм сред тях, чувствам тежестта на статуята, ако не ме допуска вътре в нея, и празнотата й ако ме допусне, необятността и големната й или като нейната тежест или като собствената ми лекота, която не понасям. Угодия няма, защото когато тя е малка, ми е тясно, когато е голяма, чувствам че лъжа, че съм пълна с въздух, че гиганта който виждат хората ей сега ще падне и зад него ще се покажа аз, също толкова мъничка, колкото съм се родила.
Докато гледах през прозореца-окото на статуята- света до който исках да се докосна... Докато гледах проклетите облаци оттам откъдето се ражда залеза..през ограниченията на зацапаните от земната кал очи на статуята ми, пред тях мина едно мъничко, точно колкото съм и аз, момиче. Как така мина? През облаците? Как успява да е тук и да е толкова мъничка? И да лети, да е наистина навън, а не като летене да стои вътре в статуя. Как успява?
-Какво носиш? - Се провикнах , подавайки леко глава през лявото ухо на статуята.
- Същото което и ти.
-Как така? - Се пързулнах по ушната мида и все питах, гледайки като варена мида.- Как така носиш същото като мен, без да ти тежи така както на мен?
- Така. Защото ти се обличаш в нещо, а аз съм него. Защото ти искаш да го притежаваш, а аз, да го опозная. Не за да се отдалеча от себе си го имам, а като резултат че съм близо до себе си. Не за да го използвам, а за да му се доверя. Не като натиск как да живея, а като живот.
- Как така?!- питам за освобождаването от статуята, ама вися като обичка, вкопчена за ухото й.
-Това, което ти градиш като статуя, за да изглеждаш голяма и да имаш тежест, аз опитвам вкуса му и го слагам в сърцето си, то го надува, прави го леко. Така че съм мъничка, но с голямо сърце, което долетя до ей тук.
-И носиш същото което и аз ...
-...не-ТО мен носи!
.jpg)
.jpg)
