Когато си щастлив и виждаш света розов- това е страничен ефект, когато си нещастен, и продължиш да виждаш света розов- това е сила!
     
 Дали розовите очила са полезни или вредни много зависи от това на какво прилича душата ми, докато ги нося ...
      
  Една дупка в розовите очила ни дава съзнанието че щастието е един нереален, напукан свят, или ни дава пълнотата на погледа за света в реални цветове, която допълва розовата картина. Ако е второто, това значи, че сме запълнили с розово пукнатината и сме я поправили без да искаме.     
Розовите очила са предимството да си останеш дете и трагедията да не станеш възрастен.
 
 
..За хората и розовите очила.. И за това дали е вярна репликата, която принадлежи на Бърнс и Стайнбек променливо-едновременно: И най-добре скроените мечти на мишките и хората остават често неосъществени.      Има много неща, които за мен са като джаза- не съм влюбена в тях, а в това, което кара хората да се влюбват тях ...и кара мен да имам усещането, че съм го докоснала... Тя е джаз музикант. Тя, Мелъди Гардо има история, която харесвам– заради флирта ми с непълноценността; заради усещането че там някъде в творчеството се крие истински живот-в буквалния смисъл на думата, а с него и надежда- преносният му такъв; заради това, че погледът към надеждата може да направи от мъката ни нещо градивно: ако гледам към слънцето-сълзата блесва като малък диамант; и заради това, че получаваме житейски подаръци а промоционална добавка- точният момент да ги разопаковаме, за да се промъкне в опаковката и осъзнаването, че подаръците сме били самите ние ... но именно в този,споменатия точен момент, в който не бихме станали един малък надут подарък поради тази мисъл. – М.. не, няма да броя колко реда стана това изречение. И ако тези изречения са опитите на мозъка ми да се огледа в лист хартия, за да види разхвърляността си като свой начин за подреденост, Мелъди – да не я забравяме- се оглежда в друго огледало: „Да ви кажа, преди да забравя: Поглднете се в огледалото. Вижде белезите по лицето си. Потърсете следи от грешките, които сте допуснали? Допускате ли същите грешки? Ако не, значи напредвате.”- може би трябва да пробвам, но на по-пресен, изстуден и ситно накълцан мозък. В смисъл- сега ,мозъкът ми е нагорещена тенекия, в която се блъскат разни мисли отвън-навътре. Чувствам упорството на истинността в думите, и това че съм пренебрегвала подобно вглеждане, с цел да се предпазя от самата себе си във варианта, в който полагам неистови борби да поправя грешките си; във варианта, в който си причинявам болката от работата на сърпа и чука на по комунистически страшната Зрялост...И е прясно накълцан- Негово Величество Мозъкът ми -защото е на някакви парчета от размисли –отвътре навън. И в момента, в който те са нарязани на ситно и знаеш че ще стане от тях страхотен миш-маш, когато ти уврят в главата, но се дразниш, че бъдещият ти миш-маш все още се разхожда в мозъка ти като малки, прости и неориентирани парчета Садовска чушка. Но трябва да го пробвам-онази опасна комбинация на душата и огледалото й- и като го пиша ми излиза онази лелка с гласче на оса, която казва това - по скоро го изжужава, блъскайки се в ухото ти - в онази противна реклама на „Активия”.(Не ми се уточнава коя, всички са еднакво противни). Та, защо тя – да не я забравяме, Мелъди- каза че забравя? Прочетох я -статията за Мелъди в „L’EUROPEO”- както обикновено, свита в поза на топчесто ученолюбиво бебе на футьойла на дядо. Това му беше трона- на него дядо беше Сталин- а Муци, котарака ни, с когото се правеха че се мразят- така де, дядо се правеше, с Муци не съм говорила...в общоприетия смисъл на разговор за да знам.. Та в него дядо беше Сталин, а муци-Хитлер..Тогава май за първи път като малка чух за тея двамата..за които щях да слушам после цял живот упражненията по графомания и философия на хората. Та, да, започвам с Историята на Мелъди- естествено с бързината на действието равна на мечка, събудила се от сън, която си чисти гурлите..: Това, което ни липсва, или това, което имаме – открием ли в история едно от двете- т.е кажи речи винаги- се вдъхновяваме, и чак ни е чудно как сме го сторили по нещо, което без вдъхновението би оставило в устата ни вкус на латино история. Ще разкажа един латино сериал,чаровен с тоталната липса на латино произход, от действителността, но сякаш е хванал моята действителност и, превръщайки я в себе си, я превръща в приказка. След като достатъчно изневрих предполагаемия достатъчно търпелив човек, за да стигна до тук ще му разкажа приказката на Мелъди –вече я заслужава! А приказката изобщо не е приказна: Катастрофа. Счупен таз..повече от счупен..но не знам как точно да изразя идеята за по-счупен..или за по-по счупен; аномия, амнезия-съвзем зловещо истински, при това. Не може да си спомни в края на деня какво е правила в началото. Стои в банята 40 минути, шреди да осъзнае че трябва да си слкожи шампоан, 20 минути и отнемат за да каже едно изречение, за нея има нещо вълшебно в числото 40, но докторите не могат да направят за нея вълшебство- за да отиде на 1 преглед, после трябва да се възстановява 2 дни. И за да свърша с всички цифри, които ми идват на акъл около нея: слухът й в началото не издържа повече от 30 децибела, впоследствие 70. Жив труп е. Неподвижна. Непомнеща. Неможеща да говори въпреки че съзнанието й работи. Дотук с тъжното- за да преминем към тъжно-обнадеждаващото: връзките в кортекса й могат да се възтановят под ритама на музика. Дали могат- не се знае, обаче, когато лекарят й казва да пробват. Тя дори не може да си спомни че в детството й е обичала да се занимава с музика- а идеята за лечението й е да се занимава с нещо от детството си. Неподвижна, обаче, вече не може да свири на пиано, не може да седи на него повече от 10 минути. Започва с китара. Не напредва, защото всеки ден до вечерта е забравила какво е научила от сутринта. Но пробва различни инструменти. Може би точно спомените ни пречат да си извоюваме нови спомени. - Тя не може много, но в това „не може” се разкрива едно прекрасно „може”- да си различен, постоянно да пробваш нови неща, без успехи, провали, и обременяващите спомени за тях-особвно тези за първото. Но един ден си спомня нещо- като малка и влюбена в учителя си по пиано как превръща Чайковски в джаз, просто защото импровизира. ( Понякога се сещам- как като малка си дрънках с книжки с приказки отпред на пианото, вместо ноти; а понякога някоя песен не ми се струва по-различна от това „свирене”. Както мислех че никой не забелязва че дрънкам, а не свиря Моцарт, така и после мислех че никой не забелязва че не дрънкам, а все пак свиря. – И в двата случая грешах, и то грешах с целия чар на детската заблуда) . Преди да заболее, тя дори не го харесвала. Как коя „Тя”- Мелъди Гардо. Как кой?- Джазът. Започнала да го преоткрива защото не можела да издържи друга музика физически. Понякога нещо трябва да се превърне в затвор за да пробуди в нас желанието да забелязваме- достатъчно дълго да сме гледали за това ново нещо, така че не просто да забележим нещо в „затвора”, а нещо в себе си, което променя „затвора”. Ако терапията е вид родилни болки- поне звучи със същата наситеност от гадост- то за Мелъди тя е друго- вдъхновение за 6 песни. Записва ги само, за да не ги забрави, без идеята че няма да ги забрави и останалия свят. Е, вече малко подсказах какво става по-нататък... Понякога мислим че имаме талант..Е, нямаме. Но това е само за да повярваме и в обратната максима- а и да я приемем с нужната липса на досадна гордост, за да не сме погълнати от това което помисляме, че сме в подобни моменти-когато открием ,че сме добри в нещо, в което не сме очаквали. То, за всеки случай, е много повече отколкото сме...и по-малко от това, което можем да бъдем и ще откриваме че сме. И така до музикален успех от размера на това от Би Би Си да кажат за нея – вече няма да напомням за коя „нея” става въпрос.- „ Тя е една перла, която всеки открива, гмуркайки се в музиката й”. Има музика, която те отнася като вълна, има и такава, която е като подводно течение- но трябва да се задълбочиш. A мелодията на Мелъди е оптимистична- макар и тя да е с бастун, когото нарича „Гражданинът кейн” и „гордото” заявление че е единствената джаз изпълнителка под 70 години, която ходи с бастун... е да де, и с тапи в ушите, и тъмни очила..и непоносимост да слуша звук по силен от 70 децибела. Но все пак изнася концерти. Почива си между тях, чувства се физически изтощена. Свири единствено тихата музика, която може да понася. Но тихата музика въздейства силно. Това определено е критика за мен- в този най-истински смисъл на критика, който може да ни даде само нещо, което си няма и хабер да е критика. Аз се чувствам понякога като инвалид във колкото може да си представи човек отношения– а, гарантирам, аз съм инвалид колкото.. пфф дори не мога да се сетя за нещо равно по абсурдност, с което да го онагледя. Колкото до Мелъди и думичката„ИНВАЛИД” – тя е най-омразната й :”Аз виждам себе си по следния начин . Способна съм да правя някои неща и не съм способна на други. Това е всичко. Подробностите са толкова съществени, колкото вие сами решитеда ги направите.” Има мъж до себе си, но най -важното остава че има себе си – така оценява и него. Щастието на обикновения човек, който е станал велик именно за да осъзнае колко е хубаво да си обикновен човек; колко е хубаво че не си спирал да бъдеш такъв. Позволявам, в края, да се промъкне още един цитат от статията на Валери Ценков. (Въпреки, че когато става въпрос за край и за писане, малко трудно ги свързвам в едно изречение без то да стане прекалено дълго..и още малко..и още малко по-дълго) : „Когато я питат в интервютата как пише песни толкова лесно, Гардо най-често отговаря: „ Има една приказка, която постоянно си повтарям: добрите писатели пишат, великите писатели пишат това, което си знаят. Преди катастрофата сигурно не съм знаела нищо, сега мисля че знам много.” Това усещане, за „каквото си знаят”, самото усещане че знаеш нещо, че си намерил нещо, кара тенджерата в теб да заври достатъчно, че вътре да се „сготви” нещо стойностно и да излезе от нея полезно за „храна” на околните. Това огънче се запали и в мен. Затова писах всичко това. Просто я почувствах много близка и вдъхновяваща – не велика- великите универсални истории са твърде далечни, понякога, защото са избягали от първоначалната си индивидуалност, способна да накара някого да каже „ТОВА Е МОЯТА ИСТОРИЯ!”. – Величието на някоя история не е в самата нея, а в това изречение. Та, както написах-или не написах-не помня-..И проверявайки, установявам, че е нито едното от двете, защото имам навика да пиша едно и също,но „различно преоблечено” и само аз и малцина/мнозина избрани да знаят това : Тази история е близка до мен, не до моята история, но до начина по който възприевмам историите и опита ми да ги мисля с позитивизма на паралелизма- т.е. и моята история да се сдобие с розови очила и финал в тон с очилата ...    

 

Вдъхновяваща история. Не само ти си вдъхновена. :)