Вече в небето мечтите не пускам
че удрят все някоя птица ехидно,
не чувствам защото това дето чувствам
все някой намира го за обидно.

Виновно аз старите дрехи си кърпя,
че има и хора-без дрехи треперят,
не търся отдавна, че знам, ако търся
как ще се чувства вече намереното.

На мойте опасни мечти безпричинни
забих рационалната своя пета,
не обичам отдавна, а държа се аз чинно-
това предпочитате пред любовта.

Правя нови неща, и съвсем не кротки,
но на вече създаденото във клетката,
мразя мрежата дето дели от живота,
макар да е и косата ми в плетката й.

И някой свободен при мен тук примамвам
с въпрос през мрежата хващам му шията -
кога добротата бе станала само
бягане от лошотията?