Когато съм ти в мислите все плашат ме,
от мисълта оттам че ще изчезвам.
Сърцето ми обличаш с думи прашни,
като целувка с някой със протези.

Когато да ме имаш би преборил
хиляди стокраки людоеда,
когато ме получиш си затворен
несполучил да пребориш себе си.

Когато да си тук и да обичаш
го можеш само скришом зад апатия.
Когато ти от мене ме отвличаш
и ме затваряш в твоите понятия.

Когато викаш мои уязвимости,
но разминаваш се с тях като с непознати,
и вадиш от килера непростимото ми
за да не видиш теб си неприятен.

От цъфналите клони трон ми правиш
и кланяш ми се, за да го подпалиш.
Когато уж „заради мен” се давиш
в морето от герои, чест и залези.

Когато пращам ти на къс душата си
зениците в прегръдка да прибират,
но частите се блъскат в слепотата ти
и хвърлени далеч от мен умират.

Тогава ще си тръгна ли?