Обичам, когато перце от теб пада по мен
вместо болка
когато небето орхвърля те, плаче с кръвта ти.
когато целуваш лъчите от чуждия ден
точно толкова
колкото твоят ден да горчи във устата ти.

Но вкуса му обичам, крада го, когато заспиш
вместо съня,
който спят сетивата ти щом се събудиш.
Когато запееш ти песен- така я мълчиш
а аз те ломя
от желание цялост да бъдеш.

Обичам когато пораствам, ти близо до мен си,
вместо вдишване
растна, и свивам се когато тръгваш си.
Но когато се връщаш към образа си, пак до мен си
и с мене ти пишеш
в света своя образ от въглени.

Обичам, когато надолу с главата летим,
но отлиташ
а аз ще изчезна, когато се скриеш зад облака
защото бях сянка на птица, а птица си ти
и небе предпочиташ
пред празен смаляващ се образ...

... /ОТ СЯНКАТА/.                                                                

 /ОТ ПТИЦАТА/ :

... Но оставам. Изгубя ли те не знам накъде вървя. Смаляваш ли се, сякаш аз се заличавам. Небето е необятно и облаците , когато си близо до тях, не са красиви, а са мъгла, която сякаш се смее когато падам и дори не знам това. Но когато падам ти се уголемяваш,уоголемява се сянката, образа ми, близко до земята съм сигурна. След хиляда опита за летене знам, че пак ще падна и ще се разбия в теб, и знам че ти се храниш с разхвърчаните ми по теб кокали, със сълзите ми, когато не ми остава нищо друго на света освен да се слея със сянката си,теб, забита в земята. Когато летя близо до асвалта движението ти по него очертава пътя ми, и дори ми дава илюзия за напредък, когато ставаш по-голям приближа ли се до теб, дори си мисля че те творя. И плащам за това да те творя с вината ако те унищожавам. Ако се отдалечавам. И така те смалявам. Затова оставам. Да гледам сакатите си крила върху теб-сянката, как пърхат и се напъват, наклонени на една страна. Колко уродливи са всъщност. Затова оставам. Да намразвам болката си, щастието си, вика си, грешките си, плътта си, като ги гледам как изчезват повторени от теб. Сянката. Повторени само във формата им. Тях ги няма в нея. А в мен има ли ги? Затова оставам. Като паметник на себе си. Но запаметена все пак. За да съм стихотворение на себе си и да се мразя заради разликата между стихотворението и себе си, за да се мразя когато ме гониш от собствения ми образ. Да мразя образа си. Затова оставам, за да гледам полета ти в асвалта и да намразвам ...„своя” полет?. За да гледам как една сянка извършва всичко което и аз, изрича всичко което и аз, и колко грозно е всичко това, колко изгубено и отделено от мен е, колкото по-еднакво с мен действа. Намразвам неспособността си да видя зад тези действия. Намразвам се защото се прехвърлям на теб, а се прехвърлям, за да се обикна, за да се почувствам свободна само на два сантиметра от асвалта, където виждам уродливия си образ, но го виждам отделен от себе си-значи съм над него. Нали? Над себе си. Това значи ли че когато летя нависоко и не го виждам го виждам все пак, сливам го със себе си и той пак ме повлича надолу, че той ме отблъсква сега, но той ме е довел до сега-то? Да гледам собствената си форма докато и тя не се размаже. Да поискам да се размаже, но да не може. Стремежа към форма безформеност ли е? Да летя по-бързо за да я размажат поне очите ми, но тя да ме догонва, нали е сянка. Да отваря тя устата си във формата на моята, докато се опитвам да изпея душата си. и сянката да не изпява нищо. Да говоря с теб и да чувам отразенето си в асвалта ехо, когато той благоволи да не погълне и него. Дере асвалта очите ми, когато искреността им изтича от тях и опитва да го пробие, да те улови, да спре да минава през сянката и да се блъска в нищото. Да се приближавам още, да я гледам в очите, сянката, и така да забравя за формата й поне замалко, за да потъна в плоската й чернота и да дера с клюн лицето й, за да боли той от камъните. И от това как нищо не мога да й направя, за да събудя лице в нея. За да събудя лице в себе си? Все повече , гледайки те,/гледайки образа си/ се съмнявам в себе си... и все повече се плаша от слънцето. Все повече намразвайки сянката си, вярвам че съм такава. Все повече закривам слънцето за да имам сянката. Все повече скубя перата си за да ги закача върху теб,да си истински, но ти ги отхвърляш с инат, а инат е когато толкова крещиш за да отстоиш себе си, колкото малко вярваш, че си самостоятелен. Ината е илюзия за свобода, която показва липсата й. Ината е последния крясък на мъртвото тяло, мъничко след като умре. Не знам твоята смърт моя ли е? И докато се чудя кръвта ми зараства в прегръдката ти...засъхва...и ме залепва за земята завинаги ...