Блогът на taniadacheva :: Познаваш ли ме, трудно ще ме опознаеш.

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

30.06.2015 19:00 - Познаваш ли ме, трудно ще ме опознаеш.

Автор: taniadacheva Категория: Лични дневници

Прочетен: 1377 Коментари: 1 Гласове:

Последна промяна: 02.12.2015 20:41

Поглеждам лилавите си ръце и стоя като забодена за дъската в класната стая. С лилавите си ръце почесвам белите си мигли, крила неподвижни, засърбяли от тебешир и застояване около оранжевите ми очи. Със зелените крака се отмествам настрани. И зеленото престава. Тъмнина. Какво да правя? Всеки път когато се приближа към светлината , тя ме оцветява като с водни боички! Разлага се тя ...светлината от очите ти, и такава разложена, пречупена, не-цяла, се превръща в изкривен образ. Този образ, като Цербер, всеки път когато приближа до теб, те охранява. По начина по който само очите могат да охраняват-като просто откажат да виждат. Вместо това прожектират. Прожектори са очите ти, и вместо да виждат отвън навътре, те отвътре навън виждат. Някак, вместо да събират света в зениците си, уголемяват и поставят вместо света това, което е в зениците им. И всеки път, когато аз се приближа, изскача онова цербероподобно и захапва идентичността ми, пречупва я, и ти ме възприемаш с него прожектирано върху лицето ми. Което, между другото, става с лунички в седемнадесет цвята. Казвам си, хубаво- лунички. Дори, ще се примиря и с другите небесни тела- поне с такива размери си направил да изглеждат острите ми зъби. Пристъпвам крачка към светлината и върху мен се прожектира това чудовище. /То, в крайна сметка, е само един образ. Въздух. Прозрачност. Представа. Пиксели. Нещо, което дори не може да ме облече като хората. Виждаш ме през него, макар и в други цветове, макар през криви форми, виждаш мен! А аз съм плътност!/ И щом съм плътност, ще ти позволя да ме наричаш лилава. С това ти не ме разпадаш. Още една крачка. Към теб. Ще се преборя с нищото, и с юмрук ще ударя въздуха, и холограмата няма да те опази от онази прегръдка, която съм ти намислила Но образът е... аз съм... СЪС СТЪРЧАЩИ ЖИЛИ ДУЩАЩИ ХОРАТА? Не аз...чудовището е! Образа е! Напомням си. Образа, ама всичко е така реално? Реални хора ли душат жилите му? Как така? Жилите МИ? Душат хорята? Пристъпвам настрани уплашена. Трябва да се разгранича от онова чудовище! Все пак сухожилията ми нямат навика да са смъртоносно оръжие. Но тук е студено. Тук,извън образа на чудовището, е тъмно. Тук е със името ‘далече от теб” . Тук няма цвят. Тук не е пътека. Губя се в мрачното, все по далече съм от онези зеници които ме отдалечават от себе си. Връщам се. Съвземам се. Вече знам, че ще ме накараш да се чувствам зле от себе си. Да изглеждам като чдовище. Да се погнуся от себе си, за да се отдалеча от теб. Но аз съм плътност- си повтарям. Не съм образа! Не бива да ме е срам! Крачка напред... и с ужас виждам, че крачките са много повече, както и краката ми. Както и ръцете ми. Те вървят и се протягат във всички посоки. Едновременно. И ме дърпат и разтягат в тях. Тялото ми не издържа, но краката и ръцете се разтягат все повече в тази или онази обърканост. В тази или онази несигурност. В това или онова спасение, което докарва тази или онази беда. И сякаш всеки мой крайник иска да избяга все по-далече от мен. Или пък да ме понесе все по-далече, но някак не е цялостен с мен и не може това към което ме води да ме погълне изцяло. И така всички ме дърпат навсякъде, за да подчертаят наникъде неотиването ми, но стоенето на едно място да не е покой, а разпад и болене. Озовавам се на земята. На тъмно. Не знам дори с кой крак съм избягала отново от образа. Това беше зловещо! Почти реално! Колкото съм по-близо до „прожекторите” толкова повече гъстота поема образа , излъчен от тях? Това е невъзможно! Холограмата си е холограма. Си казвам. Страх ме е все повече от болката свързана с образа. Затова оставам в тъмнината. Живея в тъмнината. Докато спирам да живея. Апатията предизвиква човек да си търси белята и белята го кара да си ближе раните в апатия, докато апатията не го накара да си търси б... Срам ме е от мен, че нямам друга светлина. Срам ме е от мен, но нямам друга светлина. Или не искам да имам друга светлина, за което ме е срам от мен. И пак съм скочила в образа, отново без да знам с кой крак. Но знам, че дупето ми е бебешко. Че акото ми е розово. А аз съм в някакъв черен памперс. ...Превъртаме назад. Това не е поетично... Отново влизаме в образа, този път в бебешка количка, с розово...биберонче... и черна птичка на биберончето...Да..така е малко по-добре. – Наистина..не трябва да си толкова зъл, дори когато ме правиш да изглеждам смешна. – Идват други холограми – Моля, бъдете точни- и професионални- и счетоводен баланс- и в нашата компания- възрастни- ... Зрялост...зрялост...зрялост...защо зрелостта трябва да идва на толкова клиширани думички. Въпроса е, че аз не мога нищо да направя освен да си смуча биберона. И да съм НЕДОСТАТЪЧНА! Да се усмихвам на хората, които да ми се усмихват в огтовор преди да ме обявят за НЕГОДНА- с друг набор от думички в речника на големите. Не проумявам...защо съм заклещена в тази количка и с този...розов биберон... и опитвайки се да кажа „парадигматизирам” докато стискам розовия биберон в устните си, и опитвайки се да вървя нанякъде, да изляза от този образ той дори ме преследва след като съм избягала от погледа ти, количката се катурва и аз си чупя главата по наклона с нея в тъмното. Трябва ли и далеч от теб да те нося така? Може би не...но сигурно искам. За да не те загубвам в тъмнината. Но да. Знаем си се, няма да стоя много в тази тъмнина. Пак идвам със засилка и се блъскам в образа, както правят и много други хора. Те се блъскат в мен –ръцете и краката ми са сиви, те са от камък или някаква друга нараняваща субстанция, която не е в състояние да отговори на чувствата им. Аз стоя от другата страна на собственото си тяло и също така искам да прескоча бетонната стена, от която съм направена, и да стигна до хората, да спрат да се нараняват, да застана ако трябва между тях и тялото си... но това, което мога, е само докато стената от собственото ми мен наранява останалите от едната страна, да я оставя да ми прави същите рани от другата. Че и десет пъти по-големи...ала моите не заглушават чуждите викове: ЕГОИСТКА! ЗЛА! НЕДОСТАТЪЧНА! НЕЧУВСТВИТЕЛНА!-по стената се изписва с кървавите викове на хората, които не могат да я преудолеят. С твоята кръв или само с образа й? Капе на дъжд по тялото. Виждам как сълзите ти се разбиват в камъка миг преди да умрат. Почти ги усещам да текат по мен? Как така? Отдръпвам се. Изобщо не е лесно. В тъмното дори не знам дали съм съблякла образа. Текат по мен? Образа е плътен? Та нали аз имах плътността /Това, в крайна сметка, е само един образ. Въздух. Прозрачност. Представа. Пиксели. Нещо, което дори не може да ме облече като хората. виждаш ме през него. макар и в други цветове, макар през криви форми, виждаш мен. А аз съм плътност!/ ПЛЪТНОСТ ПЛЪТНОСТ...ехото се процежда някак през мен, гласа ми сякаш се разсипва от гърлото.Поглеждам тялото си- то сякаш е станало малко по-двуизмерно, малко по-фалшиво, малко по-малко плътно, малко по-малко способно да устои. Наистина ли ... аз съм холограмата, а холограмата е истинска? Да не би аз да съм някакъв образ от себе си, а образите които ти прожектираш по мен, те ли са мен? Имам ли сили да проверя? И да приема, ако наистина е така? Безсилието ми не доказва ли, и без проверка, че е така? Че нямам плътност, че съм образ- просто воал, загръщащ страха ми. Желанието за истината ли ме подтиква да проверя опасенията си, или това че не мога да не опитам още веднъж да се приближа до теб? Пристъпвам плахо, толкова плахо, колкото плътност мисля, че съм загубила. Върви към теб липсата ми на плътност и отрича плътността за да ти я докаже. Гмурвам се в образа като в отворена паст с устни от две огромни вълни на черното нощно море, уста с осветен от луната зъби ; уста, в която от гребените на вълните пяната тече в нея като на луд. Сливам се с тази уста. С нея са се слели и всички останали предишни образи. Тя ме повлича, заръвта ме, слива ме с мощта си и така отнема и последната ми плътност, погребва я зад плесника на черните си слюнчести вълни. Аз съм толкова малко себе си. и толкова много това развилняло се черно лице със огромна уста. Погълната от собствената си уста? Устата се приближава към теб. Аз се приближавам към теб. Сякаш не чудовището, прожектирано върху мен, се е срастнало с мен, а аз съм тънката лепенка, срастнала се с него. И разликата помежду ни с него се отмива като от пясък. Едно съм с чудовището, то ме повлича по собствените си намерения. Приближаваме се още. ТО иска това. Аз исках да те прегърна. ТО иска да те погълне. Не излизаше ли от собствените ти очи? Защо си създал нещо което иска да те погълне? Точно към очите ти се стреми, иска да ги изсмуче, да изпие света това море, което е толкова жадно. Чудовиждата, които го съставят, се протягат и поотделно-всяко от тях иска да ти навреди по негов си начин, да увреди очите ти, за да ги глътне черния водовъртеж- сякаш две очи ще запълнят огромната дупка въздух в средата му. На това изкривено лице. И то не знае как изглежда- вълните оформят бузите във все по страшни гримаси, и през кожата му се показват акули. И ти казват „обичам те”. И ти казвам „обичам те” . Почти съм стигнала очите ти. Почти съм образа. Нахлуват спомени. За това как съм била образа. За това КОЙ Е ВСЪЩНОСТ образа. Колкото съм повече него, толкова повече ми се разкрива. Колкто съм повече в злото толкова повече то става реалност. Грохотът на вълните и скърцането на призрците между дъските на потъналите в лицето ми кораби ми казват нещо което и без това осъзнавам- този образ не си го създал ти- той е ...МЕН.. той БЯХ аз... тогава, когато посегнах да избода очите ти с една от гредите, за да ги изпия през нея като сламка. Ти си сляп заради това което съм направила тогава. Ти прожектираш миналото защото то те е накарало да не можеш да виждаш настоящето. Да не искаш. И то става все по-реално все повече приближа ли се. Аз ставам все повече него все повече приближа ли се.
Стоя с устни почти допряла очите ти. Аз отново съм плътност – но своята или на образа?...
...Стоя с устни почти безкрайно далече от очите ти. Аз отново бях плътност- но своята или на образа- можех ли да излекувам очите ти или пък бях дошла да ги допия?
Поне събрах силите за да не разбера...