То е като залез, сниман черно-бяло,
като морето през зимата,
като непоказана обич,
като приятел, от когото трябва
да крием сълзите си,
или препарирано цвете,
забравено между листовете,
като джезве, в което няма кафе,
като книга, в която няма мъдрост,
като навик,
като вик под вода,
като минало,
като стрък сред асфалта,
като човек сред хората,
като телефон сред полето,
от който можем да звъним само на себе си,
като куче пазач на срутена къща
с отдавна напуснали собственици.
То е такова. 
А ще се промени ли
ако дойдеш?