на дъгите от изтеклите очи
в течащтата край тебе чернота
от шарените зеници кърви,
а ти стоиш, така си достолепен
за падащите каменни слънца,
че почти стоиш ти достолепен
и пред себе си... Асвалтова луна
те моли да я прибереш от дъното,
но от реката трудно се излиза,
не като от човешкото сърце. Препънати
във плитчините сме, ала излиза,
че плитчините са дълбоките дъна...
Но мисълта ти бе прекъсната
от вечно плуващи в реката рокли, до една
плачат платовете им накъсани
за труповете на стопанките си
но не могат като тях да се разложат,
а водата ги оформя във останките
на убилия стопанките им нож,
а ти стоиш, отказваш да им отговориш
защо реката е удавила смеха им,
а твоя някак плува неотворен, неуморен,
неразтворен във реката и страха,
неразтворен и в сърцето ти. Сърце тъй скверно,
тъй болно е човешкото, ти знаеш
че помийната река е от артериите му,
на своето удавяне, ти знаеш,
ти пускаш кранчето. Но пак не контролираш
какво ще потече, ще те довърши,
но ти стоиш, и гордо формулираш
сам себе си, пред роклите прекършени.
Минаха отдавана времената,
когато падаше духа ти по очи...
Сега завираш в тинята краката си,
че главата ти на слънце да стои.
А покрай теб течения минават,
вълни и бури в твоето сърце,
реката от това във него правена е
очите на дъгите що боде.
А ти изправен горд стоиш... победа
не виждаш-/КРЕХЪК БЕНТ СИ/, и позираш,
и докато така стоиш, около тебе
водата да те счупи се събира ...
