„Да живее нашият цар!”- викна народът.– А подир царя, да живее и ябълковото пюре „бебе”. – Беше се родил царят ни, който така царствено похапвал ябълково пюре „бебе”, че вдъхновил първия си закон още четири месеца след раждането си, а именно: всяко ястие да бъде подправяно с ябълково пюре „бебе”. До ден днешен, да си призная, си похалвам кьопоолуто и кюфтетата с ябълково пюре „бебе”. Бяхме много объркан народ, и объркаността ни като народ ни утешаваше от личната ни обърканост. Някак щом объркаността ти е обърканост на цял народ, изведнъж дори тя придобива насока, и не е чак толкова страшна, дори да е страха ти, превърнал се в страх на цял един народ.
„Да пукне дано царят!” си казах аз.
„Да живее нашият цЯр!”- викна народът. -Тази грешка във вика се превърна във вдъхновение на поколения фармацефти да създават лекарства от различни вещи потребени от царя- чорапа му лекувал диабет , а за простуда, моля, вземете ето тази кърпичка , в която е кихал. Съответно със закон се забраниха всички други лекарства като вредни- и то се забраниха чисто и просто със закона на хорското търсене- хората просто не купуваха вече „Аспирин”. Дядо ти и той бе млад тогава, да, млад бях, и исках несъмнено да крача напред, само имах нужда да ми се каже „Напред!”, ама като всеки млад, като ми се кажеше, аз точно тогава изпитвах остра нужда да не го изпълнявам.
„Да пукне дано царят!” си казах аз.
„Да живее нашият цар!”викна народът. И се разделиха на партии- червена партия заради червените косички в ушенцата на царя, бяла партия-заради зъбките му-винаги добре измити, жълта партия-заради зъбките му, когато не са добре измити, розова партия- заради руменинката по бузките му, когато каже, че се е изакал, и синя партия, заради синката която направил на дойката си, хвърляйки чехъл по нея. Всякакви цветове партии, и всякакви нови цветове, защото старите не стигат за всичките партии. Всякакви множества хора, привърженици на едната или другата партия, и така завинаги свързани с някое пре-красиво качество на царя, т.е. завинаги освободени от своята собствена липса на качества...и завинаги освободени от отговорността да намерят все пак СВОИ качества.
„Да пукне дано царят!” си казах аз.
„Да живее нашият цар!”- викна народът. И жените, и женищата, започнаха да си правят различни тоалети и прически, които смятат че биха харесали на царя, който никога не ги бе виждал и никога нямаше да ги види.
„Да пукне дано царят!” си казах аз.
„Да живее нашият цар!”-викна народът, когато трошеше царска собственост. Пил е от царския алкохол, царска марка, с царския лик отгоре- та затова рушеше царската собственост. Позволено му е. Нали този бунт срещу царя доказва колко силен е именно царслия алкохол. Странно как дори за такива противообществени прояви им трябва обществено приемлив предлог- алкохолът.
„Да пукне дано царят!” си казах аз.
„Да живее нашият цар!”- викна народът. – И защо, помисли си, един човек от народа, не се покаже той самият по-царствен, като вземе, че като се изказва и пише, замени всички точки, запетайки и удивителни със „да живее царят!”. Но друг човек като го чу, реши да се покаже по-царствен и от него, и замени също така всички а-та, ъ-та и о-та с „да живее царят”. Ама ги чу трети и си рече, защо да не заменя , освен другите гласни, и съгласните с „да живее царят”. И накрая четвърти, почувствал своята малоценност  заради факта, че не е допринесъл с нищо за благото на обществото, т.е. за собственото си благо в обществото, решил да замени и паузите между гласните и съгласните с „да живее царят”. Така целият народ се обърка и вече никой с никого не можеше нищо да си каже, но за сметка на това хората се напъваха премного да говорят, защото брояха по колко пъти на ден всеки ще каже „да живее царят” и се надпреварваха кой ще да е казал „да живее царят” най-много пъти, докато не замениха и числата с „да живее царят” и преброяването стана невъзможно...
„Да пукне дано царят!” си казах аз...
А царят, дядовото, е нашата суета. Тя е общовалидна власт и колкото повече навлизаме в управлявания от нея свят на останалите хора, толкова по-абсурдна ни изглежда тя, но и толкова по-реална. И колкото повече не признаваме властта й на тая суета за реална, толкова тя , чрез властта си над другите, ни поставя реални изисквания. Иначе сякаш ние не сме реални. А сме изхвърлени. А сме никои.
„Да пукне дано царят!” си казах аз... Ама му платих данъка... 

Благодаря за приказката. Не знам за теб и другите, но аз лично си мисля, че колкото и лош да е заобикалящия свят няма по-лош затвор от нашия собствен, който си градим.