Душата ти бял кон е понякога,
така силно в полето препуска,
че мислиш че литва нанякъде
където орлите закусват,
където свободен си, където крещиш,
и искаш по-бързо, и коня не пускаш,
с ръце го прегръщаш, почти го душиш!

Толкова силно се вкопчваме 
в гривата на чувствата си,
колкото слаби са винаги, почваме
да разбираме, че ще ни пуснат,
отново в тъмното! В нищото! Хукват!
А конят тъй силно препуска,
защото земята под него пропуква се...

Така е...