Тук трябва да почна със някакви греещи луни,
гледани от някакви цветя,
мечтаещи за слънце, може би,
и може би танцуващи поточета, сами
не можещи из нечии поля
да намерят сенките си, може би.

 

Но ще започна с дънките, с които лягам,
заедно с бутушите и блузата,
и вечерта, която ми се смее.
През черните й голи зъби се протягам
като кариес в светоусещането, и нахлузвам
нощницата, непотребна, там където тлея.

И заспивам. Със дневната прическа,
и с дневния си грим, преписващ по възглавницата
думите, които нощем промълвявам.
И може би сънувам някаква бурлеска,
със сто години премълчавано заглавие, но главното е
че нощницата пак на стола и на лудоста й съм оставила.

Щом заспя, аз подозирам, че започва да се движи,
и се провира под врати, нагоре за да отлети,
и да изплаши няколко пияници.
Винаги е лъгала, че има призрак в себе си, аз виждам -
такъв тя има само аз когато облека я, ТИХО,
че чете сега на някого от страниците,

провряла се през тези на неказаното,
продължава да лети, но спира да послуша музика
от някой със пиано насред улицата,
неподозиращ, че си има публика, разказва,
истории болящи от охлузено,
излизат кървави, а тя им става було.

Но продължава, няма време, тегли я целта,
и я отблъсква, както и нощта и вятъра,
и ще пристигне, мисля, точно в полунощ
винаги обича да е драматична тя ,
с достойнство ще се плъзне под вратата,
и ще ти донесе кошмарите от пощата.

Ще те прегърне през лицето ти, и ще натисне,
дъхът ти ще е минал през плата й,
а тя ще потрепери като пулс,
и ще е жива, спира миг преди да писнеш
ще те остави да си дишаш, но с малко от страстта й
да ти мъчи ноздрите в конвулсии.

И ще оформи във плата си твоето лице,
и ще иде там при онзи твой костюм,
в когото се оказа, че е влюбена,
/видя го през цепнатина в сърцето ми,
когато ти дойде веднъж у нас, и хрумна й,
макар той да не я видя, че в него губи се./

И сега те малко страшен танц танцуват,
до теб докато спиш във стаята,
а после ще четат, и ще говорят,
и ще оставят въздуха да плува,
да прелива в празнотите им, покаян,
от едната в другата, и да ги прави хора,

или мъничко цигулки ще ги прави, щото инструментите
за музика, от празните души се правят,
но тоновете като чувства ги запълват.
и стаята е пълна с тях самите, и акцента им,
какъвто придобива се в страната на забравата,
където спомени от радост са погълнати.

Но тя ще тръгва, малко я е страх, преди целувката
ще тръгне, за да я остави в мислите му тъй като,
както всяка нощница, тя се страхува да се случи.
Не знае тя така убива ли или подхранва чувствата,
които като вятър правят я за да се движи и като перо
пишат формата й с настроенията си, и я учат,

на уроци по самата нея, като се забравя,
но си спомни онзи график тя, прочела е че се събуждам,
към седем и петнайсет, за всеобща жалост.
И тръгва си, за да го гледа още малко ще лети назад и бавно
ще става мъничка и ще я бъркат с птица, нужно ли е,
да тръгва и да мине през тъга, за да очаква утре радост?

Тъй като е тежка, май че малко страда, а пък и я наваля дъжда,
се залепя по стените и се влачи,
а те повреждат нежния й плат, така завиждат, че са грапави,
че й вредят за да покажат, че предимство е грапавостта,
но тя със бримки се усмихва, крачи,
и висящите конци оформят сърчица, земята

й е малко, макар и да е нощница и да живее в стаята ми,
до която се добра, застана лекичко на стола,
събуждам се и виждам, само с гънка
е сбъркала стоежа си от вчера. Дали ще ми разкаже тя замаяна
че някъде била е и за любовта, сърцето й пробола,
или аз просто съм я мръднала насън?

 

 

 

Страхотна история... Плаче за продължение : )