Сега самотата ми се разхожда по жиците
телефонни, що свързват хората,
че високо да е, да надникне в полиците
на възхищението в затвора ти.

Но билет не намерих, а намерих си костите
от мен изхвърчали, докато падам,
откраднал ги бе, на затвора ти гости са
да оформят сърце, че си нямам.

И билет съм сега, и по вятъра стичам се
след костите открадна молбите ми
да полепват по вятъра вечно затичани
към окуцяването си, там почитат те.

Но билета не даваш, все нямало място,
и претъпкани шкафове все са дните ми,
и вадя от себе си всичко, и ясно е,
че ще извадя и себе си, и мечтите ми,

за да приличам на тебе, дано пък съдбата
се излъже че теб съм, и даде ми билета ти,
но не е твое лицето ми, а е придатък
на представата ми за теб от книжлетата.

Все тичам към тебе, а в тичане губя те,
потъпкала себе си, тъпча цветята,
жестока съм вече, с дъхът си погубих ги,
с въже за обесване от лицата им,

и въжето протягам с ритник към вселената
със мъртва душа аз билета да хвана,
че душа да нахраня, с от ням песнопения,
с въжето май искам и тебе да хвана,

и да го стегна, при мен да останеш,
при мен ли те искам или при смъртта?
Защо аз от рана, раняващ съм станала?
Това ли е любовта?

Нарисувал си будки по гърба на детето
на любовта и омразата,
и най после ми даде билета ми
когато аз вече не го заслужавам.

От будката купих 3D очила,
и шоу да гледам застанах,
а шоуто беше за туй аз каква
за да получа билета съм станала.