Тук стоя отдавна, в затвора на съдбата,
зная че съм тук, но пак не знам къде съм
и кога съм, и тиктака смехът й зад вратата-
откраднала ми е часовника и есените.

Тук мебелировката ми хич не е общителна-
там щъкат дървояди, както из съзнанието ми,
тук масата сервира ми вечерята почтително
от нарисувана храна всичко се храни.

Тук е добротата разфасована на картички
стои си неизпратена по някаква причина,
апък пода шах е, разделен на партии,
и няма неутрално място, там да си почина.

Тук любовта е стара пееща латерна
с едни и същи думи, вонящи на изкуствено,
аз ги мразя, МРАЗЯ, с омраза лицемерна-
нали все мои думи тя пее наизуст.

Тук в шкаф застоял, наполовина все отворен
крие се таланта, с наполовин подаден крак-
нали все ме е страх, че ако го отворя,
че ще намеря само един отрязан крак.

Прашасал полилей във формата на истини
ми свети, но във него са очите ми проклети,
със всяка светлина гори ги крушката, и мисля си,
че всяко ясно виждане е болка, ослешяваща ме занапред.

Стои ми портмонето, и плащам си за сънища,
и плащам си със сънища, сама си ги крада,
ограбвам личността си, работи тя прегъната
пред качество от НЕЯ, на което я градя.

От огледалото ми гледат монахини от петнайсти век,
защото вместо в него, оглеждах се в картините
сега е огледалото парчета по лицата им, а аз-получовек
направен от сърцата на починали.

Три спомена стърчат от закачалките- по облекло
за всяко време имам, но са втвърден хербарий
в студа обличам ги, но обездвижват ме.. защото
трябва да застивам в тяхна форма... на кошмара ми.

И не мога да си отговоря на въпроса, а защо
когато постоянно вкъщи съм, рисувам къщи
по на къщата стените, и заставам на кълбо
под тебеширените им ‘’стени’’, за да съм същата.

И пак съм си раздрала думите, историите, книгите
да станат на пердета тъй магнитни,
привличат ме да ходя по стените, и да стигам
където нетдостатъчни са да ме задържат, политам

за където е умряла пишещата ми машина...недокосната
а клавишите й са от показалците на хората, и мненията им,
за всяка буква от посланието си, чужд показалец аз докосвам
за всяка своя дума боря средно седем чужди обвинения.

А тук фоьойлът ми всъщност се оказа златен трон,
който купила съм с хиляди победи
над желанието си за битки... но си мисля, защитена от подслона :
този подслон не е ли твърде скъпичък за мене?

И тази стая, пак се моля на съдбата,
не може ли да я сменя, преди във мебел да ме е превърнала?
Защо ме е затворила във недостатъчност,
и всички мои викове тя неотваряни ми върна?

Във тази стая ще им свърши въздуха, напуснаха ме
посинелите надежди, задушени,
не от липсата на въздух те напуснаха ме,
а от за това предположението.

Моля те, съдба ли си, какво си, над тясната душа смили се,
на нея трябва й широка стая, иначе,
когато планините са с размер на чекмеджета, тя си мисли,
че е великан..а ти смили се...иначе

сърцето ми крои се по размерите на стаята,
а мечтите никога не ще израстнат от това
да бъдат просто блъсък по стените, дай им
свобода, да спрат те да са на протеста слепотата.

Моля те, спаси ме, от тази застоялост и най вече
от това да я харесам и обикна, спаси ме
от мебелите, дървоядите, и речите им,
и от това че са едни и същи ме спаси! ...
                                     ***
... Съдбата отговори - днес ми е сменила стаята отново,
тази ми е стотната, но от една не съм излизала, потребно ми е
тя в различни стаи да ме мести, но във новите
да мъкна всичко старо-мебели...и себе си... 

Познато чувство... Няма по-лош затвор от този...

straight to the heart...