Когато любовта ми в гардероба
изпива си вечерните молци
лекувам голотата й поробена
с инжекция откраднати души.

Когато самотата ми е болница
и иска да е чужда самота
и за да съм себе си, безсолната,
соля се с стрита чуждата съдба...

                     ***
...Когато самотата ми бе болница
тя ме разболяваше сама,
а не, не бях от себе си безсолна, но
солен език не сеща си солта.

Когато любовта от гардероба
излезе, без вечерните молци
оставам с голотата й, свободна,
инжекция за чуждите души.



Мда, и това стихотворение, като много наши истини, носи в нас на гърба си написана своята противоположност:

По лицето на искането ми

Искам да съм белег
на челото на щастието
да съм болест
по миглите на истината
да съм радост
със скули на всевластие
да съм горест
-червилото на мислите
да съм гордост
беззъба от пристрастие
да съм подлост
на обичта по пръстите
да съм лудост
с деня ти в свойта паст
да съм чудо
в зениците на пустото
Искам да съм теб.

Тук съм...

И аз...

Болният винаги търси лечение отвън. Защо? Особено когато е болна душата. Интересна метафора и ъгъл за откриване на поглед към ранимостта и вик за помощ . Браво!

и не може да намери пътя към Бога-полудява от клаустофобията!

Така се ражда поезията- като епикриза на тази болест .