////// виждаше сянката си отразена на асвалта и знаеше, че и на нея е наивно да се вярва. Крачеше бавно, предлазливо, сякаш стъпва върху притихналото си сърце. Сутринта разкашляше своето дрезгаво гърло в неприятен и внезапен вятър, но /////// не изпускаше целта и провираше очи през хвърчащите листа, за дa стигне обекта на своето наблюдение. Множество детективи не бяха свършили работата, но той щеше да разплете тази загадка. Това че бе лично засегнат от нея не помрачаваше хладният му ум, а напротив, караше го да впрегне цялото си същество. Дегизиран, решителен и опасен! Облечен като огромен енгри бърд и в огромния си съпружески гняв, за да може да проследи жена си, /да речем/незабелязан, до работното й място. Винаги носеше слушалки, по които слушаше не каква да е музика, а хъркането на жена си- всяка нощ скриваше записващо устройство близо до главата й, че да не промълви между хърканията нечие чуждо име, а той , клетият, да го изтърве. Преди ревнуваше от Мистър Пропър, случайно сънуван от съпругата му, после разбра, че Пропър е нарисуван и се поуспокои, но с едно на ум. Неколкократно я беше залавял, прибирайки се изневиделица, я с тенджерата, я с тигана в ръка, я с по някой леген пране. Болеше го и го беше срам от себе си, че се съмнява. Извиняваше се. Молеше я да му прости мнителността. Оправдаваше поведението си с голямата си любов (понякога си мисля, че любовта си я измисляме само за да оправдае жестокостта и глупостта ни.) Разкайваше се, че я подозираше, а после на ум се разкайваше, че се е разкаял. Яд го беше на собствената му неспособност и несигурност и си го изкарваше на жена си, та след целуването на пантофите й, следваше замерването й с тях. Той я обичаше толкова, гореше от страст, затова мразеше това междинно положение – искаше да се изясни веднъж завинаги тя изневерява ли му на него, или не- даже понякога предпочиташе да открие че му изневерява- да я хване на калъп с някой неин колега между белините в склада на магазина- предпочиташе лошият край, защото все и това е някакъв край..край на мъките и страданията, на съмненията. Сякаш скъса ли с жена си ще скъса и с болезнената си самомнителност. Той продължаваше да върви след нея, мамен от червената й коса, сред улица Пиротска, която в момента си представяше като безбрежен океан, а жена му бе сирената, която го мамеше да влезе навътре към смъртта. Femme fatalle! Изгорях- си казваше той – не кой да е, а аз- бедният моряк. Обичаше да си представя поетично себе си, като всеки иначе комичен герой. Или по-скоро влизаше в кожата на герои от митове, за да се види в техните проблеми, и така да не види своите проблеми. Но точно затова искаше да стане спец в проблемите на другите. Беше изучил до съвършенство езика на тялото, изчитайки всички книги, препоръчани от BG-mama. И упражняваше знанията си умело. Обикновено питаше жена си дали наистина го обича около петдесет пъти и запаметяваше езика на тялото й, който, странно защо ли, ставаше все по нервен с прехвърлянето на четиридесетия еднакъв въпрос. Така вместо да се успокои той ставаше все по-подозрителен. Най го ядеше отвътре когато трябваше да държи поведение на спокоен. Тогава нямаше на какво да си го изкара друго и каквато и тема за разговор да подхванеше, накрая започваше да псува Александър Томов. И сега пак се ядоса като се сети за Александър Томов, та замалко да я изпусне- тя зави в друга улица. Той се зауспокоява сам , че тя просто е решила да отиде на работа по друг път- не трябваше да прибързва да се ядосва преди конкретните доказателства да изискват това, иначе щеше да изпусне самите тия доказателства. Тя забърза-дали пък не го е усетила? Той се скри зад едно дърво и притихна. После се засмя- та нали е дегизиран целия в костюм и тя не би го познава, и защо се крие зад това тънко дърво, от което и без това стърчат двете тумбести половини на костюма на angry bird. За секунда му се прииска да прегърне дървото и да се разплаче. Това беше една от малкото повърхности, която не му се стори студена и враждебна към него. Така е с хората, които са враждебни и към себе си, си каза. О, аз не я заслужавм, си каза. Страхът да не я загуби дотам го беше сковал в ежедневието им, че той наистина я губеше. Не можеше да се отпусне и красивите моменти сякаш се втечняваха в ръката му и като медуза се изплъзваха оттам, а него , старият клет моряк, единствено го пареше ръката заради изпуснатата възможност да я зарадва, да я притегли към себе си, да я почувства най после и той, да спре да бъде така безпомощен и самотен. Той гледаше дървото и сякаш му се изповядваше. В този момент така много обичаше жена си, почти колкото мразеше себе си. После се сети за ОНЗИ момент. И изведнъж така намрази жена си, както я бе обичал преди момент. Окопити се, изтри уликите от сълзите си и продължи по студения сив тротоар да гони своята сирена. Когато той беше слаб и прегънат червей, ОНЗИ момент му даваше гръбнак-както ние всички обичаме гнева си, защото гневът е кон, който, дори да бъде яхнат от последния червей, червеят ще добие силата и бързината на коня. И така ////// ,окрилен от гнева заради ОНЗИ момент, ускоряваше пристигането си, може би до втори такъв, може би до по-болезнен. А жена му наближаваше врата. Тя се запъти към една огромна и непозната за него сграда- остров сред преплитащите се като вълни объркани улици. Вратата не беше централна, а мъничка, задна врата. Тя влезе през нея. Човек с чиста съвест никога не влиза през задни врати. След като пресече улицата без да се оглежда, той се огледа внимателно дали не го преследват някакви агенти, и влезе в сградата. Изведнъж му причерня, сякаш някой го удари. Беше само тъмнината. От съпругата си той чуваше само токчетата, които тя сякаш забиваше в изтерзаните му мисли, и макар да не вижда все още добре, той тръгна натам, накъдето най осезаемо болеше. И не сгреши. Скоро мерна силуета й-убеден бе, че е тя-дори сякаш видя невидимото въже по което тя сякаш ходеше с крака един пред друг, така че походката да подчертае болезнено женствените й бедра. И като си помислиш, че с тази походка, тази жена отива да продава сирене, консерви, и гъби за миене на чинии ... Не... тя, каза си той, е дявол, усмихнат ехидно зад маската на домакиня и под униформата на продавачка. Тя сви наляво и пред очите му остана пустия коридор. Той за момент си помисли- ами ако е по-добре изобщо да не я разкривам- да не знам- ако не съм подготвен да науча истината в случай че истината ме остави без НЕЯ, в някакъв пуст и черен коридор? Не знам дали от желание за истината, или от любопитството, което има всеки човек точно преди развръзката на някой филм, той не се върна, а продължи да я следва. Зави... И видя... Към нейната сянка се бе приближила и друга сянка ...  На късо постригана едра фигура... Тези сенки нямаха лица- като хора, извършващи грях, които докато го извършват спират да са хора, и сякаш се превръщат в демони. За момент го хвана страх. Сенките ту се приближаваха една към друга и се докосваха, ту се разделяха- като крила на огромна зловеща пеперуда, които ту се откъсват, ту отново се залепят от някаква зла магия. Той не можеше да осъзнае всичко това, макар че напълно го осъзнаваше. Не можеше да повярва, че е реално, макар че го виждаше. Да повярва, значеше да отрече всичко на което се е надявал. Сега чак разбра колко много се е надявал това в главата му да са глупави подозрения (макар да би го било също толкова яд ако се окаже, че той греши). Но ето сега, той не греши, но това, че е прав не го радва. Дори не може да почувства гнева, който досега го е теглил, защото той от гняв по нещо неясно, от въображаем гняв, трябва да се трансформира в истински. Той трябва да отиде. Да ги разобличи. Да освети греха им със с фенерчето на Nokia-та си. И да се приключва. Но не можеше да помръдне. Искаше. Но не можеше. Искаше още една секунда време, преди да е принуден да приключи нещо и без това приключило без неговото желание и участие- защо тогава на него е отговорността да го приключи...този брак... та тя отдавна бе избрала другия път. И все пак той не се решаваше на отговорността и той да го избере. И после, както преди миг стоеше неподвижно и не се решаваше да тръгне, сега , без дори да разбере как, беше полетял към тях. Искаше да откъсне крилата на тая проклета пеперуда на части. И после да разкъса и сирената си, и съдбата си на клет моряк. И се гмурна... точно в сърцевината на пеперудата. Заби се като котва. И всичко притъмня...                       ...  Събуди се от неистови викове, примесени с кикотене и миризма на разлято имам-баялдъ. Беше се озовал в магазин. На съвсем светло. Зееше отворената от него преди малко врата към коридора. 60 годишната въз якичка и едра жена, постригана като мъж, която се явяваше шефка на неговата съпруга се опитваше да извади ченето си, забито в консерва имам-баялдъ- ясно стана поне откъде идва миризмата, а жена му го гледаше гневно и от паника се опитваше да нареди отново падналите консерви на купчинка насред пътеката в магазина. Той опипа главата си...изпищя виждайки оцветената от собствената му кръв ръка. После пак изпищя, осъзнавайки, че са вдигнали частта от костюма, която закрива лицето му. Осъзна, че е един енгри бърд, седнал да мъти множество сплескани зеленчуци, осъзна, че хората го гледат с присмех, съжаление, и желание да го снимат и покажат на приятелите си по Viber, осъзна, че не бе точен енгри бърд, не беше оцелил бърлогата на прасето, а сам стана прасе, осъзна, че беше един клет енгри бърд, който напразно е подозирал жена си в изневяра, а всичко накрая се изясни- тя просто е разтоварвала стока от склада в коридора-за магазина, заедно със своята мастита огромна късо подстригана шефка и затова постоянно сенките са се „докосвали” и „разделяли” защото са си подавали от онези проклети дамски превръзки , които се продават на по бройка, и също е трявало да ги разтоварват по малко, за да не се разхвърчат. И това всъщност не е тайнствена нова сграда, а просто новият магазин от веригата на нейната шефка. Шефката й обичаше всичко да взима в ръце, затова понякога сама чистеше, друг път сама разтоварваше, за мусколите й нямаше работа, която да се опре, а за работниците й нямаше ден, в който да не се страхуват, че тя ще дойде точно в техния отдел като обикновен служител. В това време шефката освободи ченето си от участта на пленник на зловещата консерва с имам-баялдъ, и се зае да освобождава магазина от тези двама ненормалници. „Търпях-търпях, значи”-каза тя-„ОНЗИ случай, в който ти влетя в другия ни магазин облечен като миньон и заподозря съпругата си в изневяра с картонения манекен-реклама на самобръсначки, защото в тъмното ти се струвал като мъж и не ти се понравило как тя наглася самобръсначката в ръката му! Айде стига толкова! А ТИ СИ УВОЛНЕНА ! Взимай си съпруга и ходете да се обличате ако щете и като Шрек и Шрековица...” „Но моля ви...“казва жената... Дори сключва изцапаните си ръце, в които храната се беше смесила кръвта от порязаното от консервите. „МОЛЯ ВИ“...повтаряше тя...“Моля ви“...не можеше да измисли нищо по свястно..просто повтаряше „МОЛЯ ВИ...“ и протягаше ръце към шефката си, която с погнуса се дърпаше , за да не се изцапа от тях. Шефката й я гледаше така, сякаш самия й поглед пускаше кръвта по ръцете й, а тя не можеше да я приближи повече. Искаше, но не можеше. Сякаш погледа на онази имаше магическа сила. Погледа почна да я изтласква навън. Крачка по крачка. Да я отблъсква с вълна от презрение, гняв, срам, и присмех. Погледът сякаш и я смаляваше. И тя на излизане от магазина беше станала толкова мъничка, че нямаше нужда да отваря вратата, достатъчно беше да се провре под нея. Тя крачеше по улиците и плачеше. Той тръгна след нея,препъвайки се в собствения си тантурест костюм. Главата му, сякаш отрязана и набучена в тяло на плюшена птица, главата му, сякаш отрязана от цялото му същество, което скърбеше, повтаряше на жена му МОЛЯ ТЕ...МОЛЯ ТЕ...докато тя вървеше пред него и също повтаряше МОЛЯ ТЕ , МОЛЯ ТЕ на шефката си, нищо, че тя беше далече, нищо че вече всичко беше свършено. Той се разплака. Две сълзи издълбаваха чисти следи по петната от разплискани хранителни продукти по лицето му, разплака се като видя какво страдание й е причинил, разплака се, като се сети как тя с месеци ще търси нова работа и няма да намери, защото не се и съмняваше че шефката й ше напише цялата тази история като виц, който ще разкаже на всеки нов неин работодател, че да си се посмеят заено, а той се разплака, от гняв към себе си, колко глупави пиле е бил, че да помисли , че тя може да му изневери, колко голям егоист е бил, че страха той да не изпита болка го бе заслепил така, че да причини на нея болка. Изведнъж тя се обърна и му каза- „Тази вечер не се прибирай вкъщи.” Той искаше да я моли, да извика, да я спре, да влезе насила ако трябва, да се бори, но тялото му закова на място, сякаш то бе по-справедливо от него самия, и знаеше, че той няма право на това. Знаеше, че сега всичко е свършено, и че ако тя му позволи да се върне при нея, то това ще бъде чак след време. Знаеше и пое вината си, решен да бъде по-добър човек и чак тогава да се прибере, за да не я наранява, решен да се пребори с тази негова болезнена невроза и да спре да я ревнува..той крачеше..към този не-ревнуващ човек който щеше да стане, но със смътното подозрение , че тя го е изгонила за тази вечер, че да бъде с друг...

Пътят беше осветен ярко от слънцето на места, беше като златна змия, която на места сменя кожата си- ______ караше по нея , а волвото се плъзгаше по гърба й, едва задържайки се. Очите редуваха една слепота с друга – или прекаленото много светлина го заслепяваше, или рязката й липса –мина му през ума , че така се заслепява и сърцето с истини , и разбира се неврозата му потвърди това с едно силно тупване на сърцето- те двамата си общуваха често чрез подобна морзова азбука. ______ замалко да падне съвсем от „гърба на змията”, от резкия завой се разхвърчаха и двата му чифта очила сложени един върху друг. Той най много мразеше да губи контрол- по добре щеше да е да знае, че ще се блъсне и ще умре, отколкото, че не се знае нищо. Колата губеше равновесие, както всичко губи равновесие веднъж залашкаш ли се в една крайност, точно равновесието изисква да нарушиш равновесието съвсем и да се залашкаш в другата крайност. Всяко ново присветване или изгасване на пътя сякаш отклоняваше кормилото му в различна посока. Нямаше как да спре- случаят му не търпеше отлагане. Беше толкова уплашен, че не му и хрумваше да спре. Изведнъж обаче, във вярната светлина, той видя пътя ясно, и трябваше да нагласи колата точно според това което е видял, и да не променя курса когато нещо го заслепи. Тъй както веднъж видим ли ясно истина за живота си, трябва да решим да караме според нея, само така няма да се отклоняваме в моментите на заслепение. Разбира се, той не можеше да кара дълго след една и съща гледка за истината, трябваше от време на време да разкъса горящите блясъци, за да знае накъде завива пътя, и как се развива истината в живота, как пораства заедно с него, докъде води... убеден беше, че през ей тия поляни до пътя има много шейсет годишни хора, които само веднъж са съзряли ясно пътя, и все натам карат, като в младостта си, и нямат никаква идея че карат по-скоро през рядък сорт градински плевели, отколкото по пътя, защото веднъж зърнали го, не продължават да търсят да го видят отново. А една посока не винаги значи един път. Момента на просветление му дойде съвсем на време, за да се върне в правия път, преди да бележи отклонението си с три жертви от улично-кучешки произход и един човек също от такъв произход, ако се съди по неприятните му и крайно невъзпитани изрази към нашия герой, отнасящи се до неговото шофиране. Той просто не беше на себе си, дори философстването не го разсейваше достатъчно от друго освен от карането и той не можеше да забрави крайната нужда, която го гонеше. Така той увеличи скоростта и минавайки през три легнали полицая, като за малко да мине и през един съвсем прав и не-бетонен полицай, успя съвсем точно да нацели входа на болницата, макар и да нямаше нужда вътре да влиза и колата. След това, едва оцелял, се нае да спасява живота си- за това именно и беше дошъл. Бе хванал съвсем идеалния спокоен момент на сърцето си, и за да не го изпусне си беше докарал почти инфаркт докато дойде в болницата да го види доктор Атанасов и в споменатото набелязано спокойно състояние. Добрия доктор Атанасов, обаче, каза на ______ да изчака на опашката, при което ______ заблъска по вратата- може би за да забави още повече прегледите на пациентите преди него, че да се забави и неговият ред? Той най-сетне се успокои не без помощта на чакащите пациенти и тежката патерица на един от тях. След като спешно отскочи през трамватологията да сложат лепенка на раната от патерицата (там отново бездушните доктори го накараха да чака), сега знаеше че се е притеснил допълнително и си казваше да не се притеснява, че от това му зависи живота, и при тази успокоителна мисъл взе, че се притесни още повече. Зае се, тогава, отново да припомня оплакванията си в точния им документиран ред върху специален списък, а после щеше да ламинира окончателният му вариант и да го сложи при предишните ламинирани „окончателни варианти“. Той почисти списъка и..ооо не...взел е другият списък- хранителният. Сега се сети, че в хранителния магазин беше казал "‘един зъбобол моля”. Изведнъж, без този списък, се почувства съвсем безпомощен пред армията от симптоми, и затова веднага се залови да прави нов, един вид да строи войниците и да ги преброи, въобразявайки си че така те няма да го убият. Нежели помислеше за някой симптом, той се засилваше. Не му даваше мира онзи оттенък на нов вид бяло, който имаше в слюнката му (завита и грижливо пазена за да бъде показана на д-р Атанасов). Ами това, че сънува слонове? Защо пък слонове? Какво значат тия слонове? Може би значат, че му има нещо на черния дроб. За тоя черен дроб какво ли не изтърпя - от медикаментозно лечение до музикотерапия, която като че ли временно му помогна. ______ започна да си бърка в носа с малкия пръст, както му беше казал последният хомеопат, за да си лекува дебелото черво. Укори се мислено, че в последните 10 минути беше забравил да го прави. Часовникът му иззвъня и той се сети, че е време да изяде салатата си от три вида модерно зърно - понеже веганите спореха тази година кое ще е модерното зърно, той се бе застраховал и с трите номинации. Тъй като не трябваше да спира да си бърка в носа с малкия пръст на едната ръка, а с другата държеше бурканчето от био пластмаса, той трябваше да навежда цялата си глава барабар с раката, с която си бъркаше в носа, и с другите пръсти на тая ръка, хванали лъжицата, да се мъчи да оцели устата си. Когато нещо от собствената му храна паднеше върху него, той издаваше жални писъци на погнуса, но после се сещаше, че това е собствената му храна и няма от какво да го е гнус, и пре-спокойно я изръсваше насред коридора на болницата. Случайно се сети за криво зарастналия си палец на дясната ръка, защото случайно докато чакаше гледаше към рентгеновия кабинет. Реши да намине после да му погледнат пръста, макар на пръв поглед да се виждаше, че не е криво зарастнал, точно това най много плашеше _____ - че той вижда нормално зарастнало нещо, което е зарастнало криво. Това го наведе на мисълта за очния лекар - не биваше да занемарява очите си цели две седмици без преглед. Колко по-удобно щеше да му бъде ако живееше в болницата и можеше да минава на каквито иска прегледи. Тук направо беше като в дисни ленд - наистина не знаеше кое да избере първо, от кое да започне. Имаше редки моменти на спокойствие, когато му кажеха, че нищо му няма, но и точно тогава се ядосваше, точно защото са му казали че нищо му няма. Той се успокояваше, вярваше на лекарите, но в следващия момент го хващаше още по голям страх, че всъщност дори лекарите го лъжат, дори на тях не може да се вярва. Беше толкова зает да запазва живота си, че за живот време не му оставаше. За разнообразие от ходенето по лекари му оставаше само времето, в което, за да си почине, проучваше в интернет кой от тия лекари е по-добър от другия, че следващия път да отиде при него. Сега, когато имаше време, когато стоеше и чакаше, беше най мъчително, защото имаше време да мисли, имаше време армията от симптоми да го напада, напада и напада. Имаше време да се чувства безкрайно сам, мъничък и беззащитен. Имаше време да усети как мирише смъртта, да чуе думите й, обвиненията й, че той не се грижи достатъчно за живота си. Той сигурно искаше да избяга от чувството за вина, затова правеше все неща за които после да се чувства виновен- заради свободата да не се чувства виновен докато си позволява да ги прави. Така например с онова парче шоколад, така безсрамно изядено от него онзи ден. Три пъти го беше сънувал после, макар и два пъти да беше спал. Огромното вредно парче шоколад ту беше огромен жилищен блок който го затиска, ту беше огромен жилищен блок, от който пада, ту беше огромен жилищен блок-извънземно, когото той раждаше, ту беше друг по страшен вариант на огромен жилищен блок. ______ почисти с мокра кърпичка потта, която излизаше от челото му при мисълта за огромния жилищен блок, преди което беше почистил мократа кърпичка с друга мокра кърпичка. След като веднага се раздели и с двете мокри кърпички се почувства изключително самотен. В зимния сезон не се виждаше с приятелите си- въпрос на принцип- това е сезона на грипа, все пак, не желаеше да бъде заразЕн, затова по навик слагаше маска на лицето си дори когато говореше с тях по скайп. Сякаш самотата и смъртта са две невидими приятелки, които си играеха на гоненица между вътрешните му органи. Понякога той осезаемо усещаше студените им стъпки вътре в тялото си. Просто искаше да му се каже, че всичко ще бъде наред- беше си записал гласа на д-р Атанасов, който да казва, че всичко ще бъде наред веднага, след като Д-р Атанасов му забрани да звъни на всеки кръгъл час за да получи тези думи. Вътрешно в себе си знаеше, че той е здрав, че няма нужда сега да стои и напразно да чака пред кабинета на д-р Атанасов, но самия факт че чакаше пред тоя кабинет го караше все повече и повече да иска незабавно да влезе. С нетърпението му го завладяваше и безпокойството, че наистина нещо му има този път, че този път ще получи лошата новина, за която се е подготвял цял живот..при тая мисъл разбра, че все пак е неподготвен за подобно нещо, макар да го е разигравал в съзнанието си хиляди пъти. Изведмъж му притъмня, сякаш света угасваше, сякаш гаснеше той, и тогава лъч светлина проблясна, вратата се отвори, и д-р Атанасов го извика в кабинета си. Дойде момента, в който _____  съвсем ясно обаче виждаше „пътя”- съвсем ясно виждаше, че той е един жалък хипохондрик, от когото д-р Атанасов печели от клинични пътеки, съвсем ясно виждаше пътя, и знаеше истината...Помисли си, че всеки, дори да е въвлечен в най-голямата заблуда, дори да е паднал пред най-голямото изкушение, дори да се е повлякъл там откъдето няма сили да се върне, има един момент, един проблясък, в който вижда пътя ясно, вижда нещата ясно, вижда истината, и в този именно кратък момент той има силата да избере посоката си, дали да продължи и да се блъсне в портата, или да промени курса. Малко хора променят курса, повечето засилват скоростта, за да могат после да се оправдаят пред портата, че не са имали избор заради бързата скорост... Винаги, помисли си той, когато правим нещо нередно, сякаш забързваме времето, за да избягаме от съвестта си и да го направим. Колкото подобни моменти на осъзнаване беше пренебрегвал, увеличавайки скоростта-толкова сега му беше по-трудно да хване този. Но знаеше, че трябва, виждаше ясно пътя..към изхода на болницата, докато Д-р Атанасов вика след него да се върне за да влезе на преглед. ______ вървеше към колата си и за първи път държеше волана на своето съзнание, и то за първи път се движеше не в посоката на заслепението, а в посоката, в която той желае, там където наистина е пътя му. Изведнъж се почувства силен, сякаш всички симптоми изчезнаха, и______ дори си позволи да почеше носа си с недезинфекцирани ръце... когато му причерня и падна по нос на земята ... 

Да, вечно притеснения за здравето си ______ , легнал на земята, както винаги, поставяше иглата с хероин във вената си, докато вечно притеснителната скромна **** както винаги лежеше и сънушаше как притежава същата власт и суета като #protivnatasisestra, а пък вечно ревнивият ////// беше легнал, както винаги, в леглото на онази своя колежка. – И тримата ни герои, както винаги, се чудеха откъде ли са дошли фобиите им.