„Снимам лицето си срещу светлината и тя сякаш яде бузата ми. Заслепява те през отхапаното ми лице, за да не видиш, че то те гледа. Ти може би си някъде зад фотоапарата, и скрит присъствието ти е още по-осезаемо. Или се разхождаш с фенерче в ръка между ребрата ми, вътре в тялото, светиш им в очите и те се огъват, засрамени, че са живели в тъмнина и че не са видяли себе си. Насочваш фенерчето от време на време към гласа ми, затова като си наблизо казвам други неща, които са само ръцете или краката на това което искам да кажа, които ръце и крака вървят самостоятелно и идват самотни и уродливи при теб, опитвайки се с малкото си пръсти да подскажат, че има и останало тяло някъде там, заклещено между ларинкса и трахеята ми, в затвора от светлината ти. Понякога светиш през очите ми навън и радостно блещукат, виждайки частта от света, която снопът светлина от фенерчето ти показва, и я гледат все едно е най-важна, а фенерчето ти е огромен прожектор. А хората се плашат от мен- като от всяко митично същество, чиито очи светят. Мразя светлината да сочи към сърцето ми-винаги го изкарваш черно и тъмно-заради сянката му, която виждам освети ли го светлината. Мразя светлината да пронизва мислите ми, като ръка, която пробива плътта на мозъка ми, бавно се провират през него различните й пръсти, стигат до сърцевината на мозъка, но не за да останат, а за да преминат през него и да продължат. Защо просто не минеш поркай главата ми, се питам, а трябва да я продупчиш на решето и да разделиш всяка мисъл от нея самата, само за да я подминеш, което би направил и по другия начин? Защо използваш най-болезнения начин да не ме забелязваш- като ме поглеждаш втренчено? Защо ме караш да искам да съм правилно стъкло? От онези дето светлината преминава хубаво през тях. А аз все я правя розова, или пък я разрязвам на дъги и гледам как я боли по седем начина, оцветени различно...“

          Той я беше завел на море-не че той обичаше морето особено- но беше решил че по някакъв начин одобрява ходенето на море. Ставането рано, печенето на слънце, редуването на плуването във водата и в собствената ни пот, вървенето по горещия пясък с потъващи в него крака, сякаш стъпвайки правят масаж на туловището на огромно същество с температура, сухият допир който има всичко, лепнещият допир капки диня, покрили ръцете, и допира на неонов отпечатък от слънцето, затворим ли очи след като сме гледали към него. Тя не се чувстваше добре, но помислеше ли, че се чувства добре, започваше да мисли че преди това си е въобразявала, че не се чувства добре. След като той напъха ръката си в пакета с брашно, целуна това което е попаднало в шепата му и духна към нея, прашинките засветиха и съвсем леко целунаха бузата й, изтръпнала от докосването на докоснатото от устните му, златните прашинки заснежиха миглите й, заеха пространството на колебанието и тя реши да се метне на стоп на първия мустакат човек с тир, и да тръгне към морето с убеждението, че нищо лошо няма да й се случи. Накрая двамата избраха да пътуват с влак, слънцето й светеше в очите и не можеше да чете по време на пътя, нито да спи, и ядейки соленки понякога не улучваше устата си. Пристигнаха на гарата и жегата оттам сякаш ги блъсна в корема обратно във влака. Те отидоха на плажа и тя искаше да влязат във водата, но той не можеше да плува и не беше фен, така че тя стоеше с него и да се пържи на слънцето като казанлъшка поничка, правеща му компания овъргаляна във врящо олио и пясък. Тя беше благодарна, че все пак не я носеха в чанта и не я продаваха крещейки „закуската на Мадонааа“. Виеше й се свят все повече, гледаше ли към слънцето, а погледа й отскачаше от НЕГО като от слънцето- тя имаше нужда от него като от сънцето, но в същното време, избягваше да застане пред него директно както и към слънцето. Просто беше до него, без да бъде до него. А той я привличаше с частици отблъскване в привличането си, както ярката светлина, която виждаме в тунел, и към която цялата ни надежда се устремява, но очите ни не са свикнали да я гледат. Към обяд тя почувства че й е лошо и искаше да си тръгват, но той я убеди, че тя не се справя добре и трябва да се научи да се пече, да свикне със слънцето и слънчасалите туристи. Тя се почувства някак длъжна да го направи, макар това да не беше важно за живота й, изведнъж сякаш то измести останалите й приоритети. Тя притвори очи и се опита да хареса онова което й се случваше, но тялото й започваше да гори все едно е на вампир, изложен на слънце. Тя преглъщаше часответе заедно с малко повръщано, което преглъщаше обратно, за да не види той че й се повръща. Усещаше, че слънцето е слязло на земята и е стъпило върху гърдите й, и не й дава да диша, а тя се залепва все повече върху пясака, и все по-малко може да стане. ТОЙ обаче, целува леко пясъка по лицето й, не лицето й, само пясъка, и тя усеща лек гъдел и неистово желание да унищожи целия пясък на плажа, всяка песачинка, всяка преграда между устните му и клепачите си. Той й казва че е красива. Тя се чувства сякаш не го е знаела цял живот, а чак сега го разбира. С него тя се чувства постоянно така- и реди на опашка нещата които знае и има, за да преминат през ситото на очите му, които приемат само най-фините неща, а всяко от тях, преминало от другата страна е едновременно нереално радостно че е пуснато да мине, и постоянно уплашено, че ще бъде върнато обратно. Но тя е красива..той пак й го повтаря, сигурно за да я разсея и да нахапе безобразно поничката в ръката й. Тя понечи да му се усмихне заканително, но лицето й не искаше да я слуша-идеално-сега тя чувстваше и останалите части от тялото си както чувстваше него- като част от тялото й, която тя не може да контролира, повредена, и с недостиг на нерви. Тя постоянно пиеше вода, след което разнообразяваше с вода с лимон, и отново преминаваше на вода, но постоянно се чувстваше жадна. Не можеше да мисли, главата все повече и повече я болеше, така, казваше си, поне за секунда има извинение да е толкова разсеяна и глупава. Тя постоянно искаше да му се обяснява и извинява за нещо. Когато говореше с него искаше да я няма, че да не гледа той право в несъвършенството й, искаше да застане вътре в собствените си длани и собствените й ръце да я скрият в сянката си-неслучайно оставяше в сключените й длани да има дупчица, скякаш месеше въображаеми кюфтета. По някоя чайка изведнъж се обръщаше и вперваше поглед в нея, сякаш за да изрази очудването на света, че тя съществува. Тя хвърляше късчета от хляба си по чайките-не знаеше дали го прави за да ги нахрани или за да ги оцели по главата- това правеше и с хората. Не че хвърляше късове хляб по тях, но никога не знаеше действието й дали ще нахрани душата им, или ще я оцели и рани; не беше наясно и с мотивите си за тези действия-понякога те бяха такава смес между двете, че сякаш бяха сдъвкани в блендер мотиви, които никога повече не можеше да се разделят за да се види точното съдържание на сместа. Когато той осветяваше тези мотиви с фенерчето си, тя чувстваше колко неприятна течност му се виждат. Как може да е толкова неясна течност, и същевременно толкова безинтересна и прозрачна? Виеше й се свят и не забеляза, че той реди мидички около раменете й, като наметало на царица или крила на чудовище. В ушите й няколко чудовища шепнеха нещо и сякаш скриваха малки бури вътре. Лицето й пулсираше, но тя не казваше нищо, искаше просто лицето й да се вмъкне в сърцето му и да пулсира там, и пулса на двете да бъде един..на смях. Искаше гой да е щастлив, или искаше да повярва че ТЯ е способна да предизвика това щастие? – Ето за това говорим, калната течност от смесени мотиви, която се излива върху действителността! Изведнъж тя започна да вижда падащи светлини, които се връщаха отново в началото на клепачите, и отново падаха, отнемайки й дори утехата, че най-накрая ще спрат да падат и всичко ще приключи- не, тя преживяваше края постоянно, без той да се е случил...преди той да се случи...затова ли се случва той?  И оставаше винаги случващ се и никога напълно случен?

       „Факелът реже нощта, чиято тъмнина го прегръща. Факелът знае, че скоро ще изгори, и се плаши от смъртта, затова бърза, бърза да напише със светлината си по въздуха това което иска да каже, да разкъса нощта, от двете страни на светещите думи, които пише. Факелът знае, че нощта ще я боли и затова ще запомни думите, макар и те да изчезват в пространството едва написани. Факелът знае, че така ще е вечен. Той не знае какво иска- дали е недоволен че нощта не е светла като него, или мрази развиделяването й, защото така той става по-блед. При всички случаи вината е в нощта- море от тъмнина, където той се чувства толкова самотен. И му е студено. Затова я пробожда и разкъсва, убива кътчетата й тъмнина, обезцветява чернотата й, а нощта продължава тихо и болезнено да прегръща горящия факел.“

       ... Това говореше тя, и думите й застиваха, хванати на място от луминисцентните лапми във Варненската болница. Тя беше в полусъзнание и лежеше с подуто лице от слънцето и наранени клепачи, през които не можеше да се проврат очите й-те оставаха в дни в кошмара да виждат само проклетата студена светлина на луминисцентните лампи, пробиващи одеалото от клепачи върху очите й. Миглите им бяха окапали от блефарита, който също беше получила през онзи ден на плажа. Тя не можеше да говори истински от удара, затова просто оставаше въздуха да премине през устните й и едва го докосваше с тях , както ТОЙ правеше с нея, целувайки песачинките по лицето й, без устните му да допират лицето. В болницата често гасяха луминисцентните лампи. Той в началото идваше, но тъмнината, теснотата и слънчевите удари го караха да не може да диша. Не можеше повече да й каже и че е крсива. А тя вярваше, че ако той целунеше там където няма мигли, те щяха да израстнат, ако целунеше подутите й клепачи, те щяха почтително да се отдръпнат че тя да може да вижда, ако целунеше обринатите й бузи, те щяха да се успокоят, ако целунеше изкривените й след удара устни, те щяха да послушат неговите и да се изправят отново.

        „Полицейският фенер свети в очите ми. Да освети едно умряло обичам те- което ти изкара на светло родено преждевременно, а то погрозня и тръгна да бяга, уплашено от големия свят и от теб, очичките му искаха да се сгушат в сянката ти, но ти ги изтика пред съда на обедното слънце, че да свети в очите му и да краде оттам сълзи. Порастнаха му зъбки, почна да рита и да хапе, за да каже каквото иска, защото не беше още научено да говори, а ти му обясняваше колко по-развити са от него другите деца, и колкото грозно му каза че е, толкова по-грозно и тъмно стана то? Що за бунт беше това- за да му кажеш, че е красиво? В полицейския протокол пише, че то всъщност не е умряло, а е умиращо. И го затвориха живо в ковчега...където няма да има кой да свети в очите му...“

        Тя щеше да излезе от болницата, да се разхожда вечер по плажа и да моли пясъка да спре да е непостоянен и да й каже откъде е минал той. Колко е глупава само! Дали той правеше през деня същото? Тя не знаеше къде той беше отишъл, и дали деня и слънцето не го бяха заключили завинаги далече от нея. Тя щеше да върви по плажа, да разчиства есенните листа, и зимния сняг, тежащ върху песъчинките, и да кървят ръцете и краката й, и кръвта да прониква в пясъка във формата на цветя, докато тя рови дълбоки дупки в на брега за да достигне неговото лице през пясъка и да го целуне. Защо имаше толкова пясък и двамата не успяха да стигнат до лицата си?

... Мда, чудно защо ли?...