Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
03.06.2015 19:15 - Прощъпулник на сигурността
Автор: taniadacheva Категория: Лични дневници   
Прочетен: 2535 Коментари: 1 Гласове:
2

Последна промяна: 02.12.2015 21:04

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg
 Тъмнина. Въздух. Аз съм на двадесет години вмъкната в детска рокличка. Сякаш падам. Или сякаш вятъра минава покрай бузите ми за да ми създаде такава илюзия. Сама в безкрайността. Безкрайно сама. Хващам парченца тъмнина ако искам да спра падането си. Ако изобщо падам. Пак нещо ме удари по главата! Не знам какво е . Пак ми се изплъзна. Минават часове. Мисля си, че падам с все по-голяма скорост. Падам с все-по-голямата скорост, с която си го мисля. Преди се пазех от предметите около мен, да не ме ударят, сега ги искам. Трябва да се заловя за нещо. Може би са стърчащи корени – протегнатите ръце на земята, провесени от някоя скала за да ме издърпат и да не падам. Опитвам със собствени сили-детската ми рокличка е малко клоширана и като че ли намалява скоростта на падането ми до степен, до която когато умра и се разхвърча на части, поне малкото ми пръстче на десния крак да остане съвсем непокътнато. Осъзнавам безсилието си едва когато се помъчвам да демонстрирам сила. Пак се мъча да се заловя за някой от падащите предмети. Едва когато наистина протягам ръце към тях започвам да се съмнявам дали съществуват. Едва когато наистина се опитвам да се доверя на това, в което вярвам, и се появи съмнение, има шанс да повярвам истински. Дали ги има предметите? И дали са добри, или ще хвана опашката на някой летящ бултериер който в отговор на любезността ми ще ме захапе. Едва когато протягам ръце към предметите осъзнавам, че желанието ми за тях е било толкова крещящо, не заради силата му, а за да заглуши слабостта му. И че копнежа за предметите се засилва правопропорционално на нежеланието ми за тях. Да не говорим и за това, че истинските копнежи носят със себе си една чанта със страхове. И още една която лекува страховете. В двете ръце по една чанта- и се бият една друга с чантите- докато носителя им съвсем не осакатее. Затова нямам нищо а чувствам че нося толкова много багаж. Добре, спечелих си още няколко секунди да не си правя усилието да се протягам за предметите, под благопристойния предтекст че мисля за смисъла на протягането. Изведнъж от това ми се доспа и се замислих за смисъла на прозяването. Но по главата ме удари мисълта, че трябва да се събудя- като след всяко оттегляне от живота ни връхлита трескаво желание да се вплетем в него, което води до нова болка и ново оттегляне. А и с тази мисъл ме удари по главата и нещо съвсем материално. И както често правим с доста други неща и хора- аз сграбчих и прегърнах това, което ме беше ударило с намерението да не го пусна до края на живота ми. То може да ме наранява, но аз пък ще го контролирам. Като материализирана болка е- харесваме си я болката, тя ни залепя завинаги за онова, което ни е наранило, кара ни да го унищожаваме и така по свой си начин да го издигаме, да го преборваме, но винаги вписвайки се в неговия критерий. Болката е сякаш нарочно вкарване на личността в някакъв затовр, от който не иска да излезе, защото той сякаш очертава смисълът й. Какво съм хванала- не съм много сигурна. Странно е да докосваш предмет след толкова много махане с ръце във въздуха. Радваш се, мислиш, че този предмет те държи здраво свързан със земята и вече не падаш, пък и ръцете ти вече не махат във въздуха безпомощно, което махане от сегашна гледна точка ти изглежда като да е било съкровеното летене, от което този предмет те е лишил. Колкото по-здраво и отчаяно се държа за предмета, толкова по-малко значение има какъв ще е той- толкова повече той губи от себе си и става функция просто на моето отчаяние. За да разбера наистина какъв е той трябва да се отрека от себе си, да рискувам, да се захвана за него по-слабо, за да може пръстите ми да усетят така на сляпо нюансите от повърхността му. Това обаче означава, че отново мога да падна, да ме повлече тъмнината. Да стана безпредметна отново. Аз и цялото ми съществуване. Стискам предмета още по-силно при мисълта че искам да направя обратното. Вися уловена за него и все по-уверено мисля, че около мен и извън него всичко е пропаст. Все по-малко се интересувам какъв е предмета. Все повече ме болят ръцете. Все повече изтръпват кокалите ми. Все по-трудно удържам предмета, колкото повече опитвам да го държа. И той ми се изплъзва. Тръгвам точно след него макар и да не знам какъв е бил- това че ми се е изплъзнал го прави достатъчно ценен. Хващам по пътя други предмети, но все си мисля, че са по-малко от първия, просто заради глупавата поредност в която съм хващала предметите. Обърквам се какъв ли беше първия предмет? Аз не знам и какви са следващите. Само ставите ме болят все повече и съм все по-малко способна да задържам предметите. Да се задържам да не падна в пропастта. Ту мразя предметите задето ме отхвърлят, ту себе си заради начекните на остеопороза. Все повече вярвам, че нямам достатъчно качества че да се измълна и да се заловя завинаги за някой предмет- странно е да искаш да се срастнеш с предмет, но изведнъж спира да е странно ако си помислиш че никога няма да можеш, и изведнъж това става най-съкровеното ти желание. Започвам да ставам алчна за повече предмети точно защото не вярвам че ще задържа и един от тях. Така в гонене на още един и още един предмет аз постоянно изпускам предишните. Натрупала няколко от тях те сякаш не ме задържат на стабилно място а ми тежат и увеличават падането ми, но толкова повече ги стискам колкото повече осъзнавам това. Може би защото предпочитаме реалната погибел пред чувството за нея. Но се чувствам все по-самотна. Сякаш липсата на смисъл, липсата на промяна, дори от предметите които притежавам, още повече подчертава чернотата. Сякаш средставата да се отърва от нищото още повече го подчертават. Сякаш то ги поглъща и подчинява на себе си за да ми се подиграва. Сякаш надеждата е още един израз на безсмислието. Тогава се залавям да изучавам предметите. Всички ми се изплъзват, естествено, поразхлабя ли хватката. Трудно е когато не държиш с незрели методи незрелостта на нещо друго или някой друг, а да ги оставиш те да направят избор и да останат. Отново сама проклинам така наречената си широко скроеност. И търся още предмети за да ги стисна в още по-силна хватка. Хващам нещо гладко. С огромни усилия спирам да го стискам и разбирам, че е гладко. С кантирани краища. С дръжка. Кръгло. Трябва да е или мухотрепка или от онези огледала от приказките. Искам да е от онези огледала от приказките, така че решавам, че е огледало. В тъмнината не се виждам, но самия факт че притежавам огледало ме кара да мисля, че се виждам. Кара ме да ?виждам? красотата си, сякаш благодарение на огледалото си, чак сега, на двадесетата си година, я получавам. В никакъв случай не бива да изпускам огледалото! Трябва да му угаждам! Да си сплитам косата! Всеки ден по нов начин, че да не му омръзне! Да се гримирам с лунния прах, който събера по пръстите си (надявам се да е лунен прах). Все по-трескаво и по-трескаво! Все повече постигам и така все повече ми се изплъзва тая красота. Все повече приличам на това, което иска от мен огледалото, но го чувствам като все по-недоволно от мен. Казвам си, ще направя легендарната прическа и дрехи! Легендарният удар! Ще УДАРЯ огледалото, за да ме обича. И му угаждам все повече-на огледалото- за да забравя за това което е отвъд него-бездната. Ставам роб на едното за да не ме погълне другото. За да разбеш на какво е роб някй, наблюдавай в какво доброволно ще се постави в робство-то е неговата противоположност. Постепенно забравям и това...огледалото... Хващам още един предмет- гребенче, мисля. Ей сега огледалото най накрая ще е доволно! Започвам неистово да реша косите си! Реша! Заплитат се...реша още... Но пустата му коса...Дай да отплета това... О.....КЪДЕ Е ОГЛЕДАЛОТО? ..В старанието да го имам съм го изгубила. Колко съм глупава. С две ръце съм хванала гребена и така съм изпуснала огледалото. Никога повече няма да се отдавам напълно на прищевките на някой предмет- така само ще го изгубя. Мога да бъда фанатик в мислите си, но с умерено поведение. Стига да хвана друг предмет, макар да не искам. Тъжно си ми е за огледалто. Сякаш с него съм изгубила и красотата си. Сега когато я „нямам” искам нещо напълно противоположно на нея. Затова хващам част на кола- коя марка и кой модел е този най лош и грозен вариант е предмет на екзистенциални спорове сближаващи поколения момчета. Сякаш обаче едновременно с това е и някакъв вълшебен тежък предмет. Сякаш той е сила и сякаш аз съм сила. Дали пък не е омазана в машинно масло тежка царска корона? Започвам да смачквам с него различни други предмети и с това ставам все по-силна сякаш. Както силата е прикритие, под което да се промъкне изтощението....когато разрушаването е илюзия за сила. Защото това е лесно достъпната сила. Лесно е и някак славно да разрушиш. Другото е по-трудно и сякаш по-незабележимо. Чак сега забелязвам забитите части от разрушените от мен предмети. Забитите части В МЕН. Празнотата на източените ми от кръв вени- как е минала през раните ми без изобщо да забележа, ей така, мислейки я за кръвта на жертвите си. Тъмнината сякаш е проникнала вместо кръвта във вените ми. и продължавам да пропадам. Самата аз тъмнина, празнота, самата аз опустошението, което съм нанесла, мразейки чуждото опустушение, и борейки се срещу него за да оправдая моето ...значи тайно съм искала и чуждото. Не мога дори да плача. Просто падам. Нямам против да падна. Даже го искам като вид възмездие. Натъквам се обаче на пиано. Красотата и възвишеното могат да бъдат такова наказание за недостойния за тях! Искам да си отиде проклетото пиано но затова все повече започвам да свиря на него. Така както падаме. Аз и пианото. Падаме. Само аз пианото сме. И песента на падането е красива. Виджам падането по различни начини. Ту бавно. Сякаш играем с пианото балетен танц. Като във вода сме. Като вода е кротка песента. Ту бързо.И песента е бърза. Гоним се. Едва се виждаме. И така във въздуха изписваме различни фигури от размазването ни пред нечии очи... Но кои очи? Какви са пък сега тези очи? ... Значи сме били „само” аз и пианото само заради някакви чужди въображаеми очи! Значи никога не сме били само аз и пианото! Сякаш нюанса на истината, който сега разбирам става цялостна истина, а самата истина в която съм вярвала до този момент се превръща в лъжа. Вярвам на новополучената от истината лъжа. Замисля ли се за това губя песента. Аз и пианото сме но нищо не слепя пръстите ни. То не си отива , още е залепено за тях, но те вече го гонят някак. Падам още-хващам работно куфърче, в което да си пъхна личното достойнство, и да не отворя повече куфърчето, или нечие сърце, като притежание на моето безсърдечие, или много ръце от хора, голямо хоро от хора, които в хор заедно падат, но падат заедно, или длето и чук, или пък кухненски уреди за всяка добра домакиня, или пък малко марихуана, или пък тучна зелена трева на био селски пътища, по които да вървя като щавстлива кокошка срастнала се с майката природа, или пък книга, или пък някое знаме, с което да се разбунтувам срещу подчинението пред друго знаме, и така в бунта си да се подчиня на това знаме, или пък някое бънджи, или друг тривиален начин да си оригинален, или пък с многоуважавани и пренаучени университетски очила, попреувеличавам света, после ги обръщам и го понамалявам, за да увелича себе си- за всяка цел си има удобен възглед, който да надена като стъкълце. Сепвам се и осъзнавам , че съм сляпа! Нищо от това е нямало смисъл! Всичките предмети, за които се хващам за да не се нося във въздуха и да пропадна, също се носят във въздуха и пропадат! За каквото и здраво нещо да се заловя все имам чувството, че все така истински здравата земя ме чака да се сгромолясаме върху нея и аз и онова, за което съм се хванала. Искам да престана! Искам най-после да се сблъскам със земята, за да престане това падане! Мразя го повече от неговия резултат...ДА СЕ БЛЪСНА! Не ме е страх вече! Да се... ох... стъпвам май на нещо. Отварям очи. Сякаш се будя. Изведнъж става светло. Изведнъж придобивам тежест. Трудно е така, с тежест, да мръдна и да вървя, но го правя. Виждам върху земята същите предмети. Но не съвсем същите. И те са по-тежки. Имат повече здравина. Не бягат. Поглеждам нагоре и виждам през чернотата хората и предметите, носещи се през нея, както аз се носех. Виждам единствената разлика между преди и сега- вече не съм пълна с въздух и затова вече не се нося във въздуха. Затова и предметите, които хващам не са само надути копия на предметите, които трябва да са. Малко ми липсва, сега погледанто, този полет. Мисля си, че когато бях по-лека ми беше по-лесно. По-лесно отивах от едно място на друго, по-лесно сменях предметите. Но пък никога не долавях смяната, никога не ги виждах, тъй както лесните промени нищо не променят ами затвърждават проблема. Само ми е тъжно задето преди, на този детски прощъпулник насред въздуха,аз сякаш летях, а сега съм на тая скучна земя. Скачам. Опитвам се пак да летя. Ала виждам, с това няма да се издигна. Всъшност вися надолу с главата и ходя по тавана. Отлепя ли се от него, стана ли отново въздух, аз няма да летя ами ще падам.
Или пък тавана е просто гигантски предмет, който също пада във въздуха ....? 
image



Гласувай:
2



Следващ постинг
Предишен постинг

1. madmaxx - :)
04.06.2015 00:17
Страхотна метафора на порастването. За момент ми се стори, че и аз падам докато четях.
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: taniadacheva
Категория: Поезия
Прочетен: 636616
Постинги: 270
Коментари: 504
Гласове: 2546
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031